Интервю с Robin McAuley (MICHAEL SCHENKER FE ...

Интервю с Robin McAuley (MICHAEL SCHENKER FEST, BLACK SWAN)

Певецът Robin McAuley започва да издава албуми с различни групи още в началото 80-те години на миналия век, но популярността му нараства, когато се присъединява към групата на Michael Schenker. Само след няколко дни – на 11 юни, певецът заедно с Johnny Gioeli (HARDLINE, AXEL RUDI PELL) и Doogie White (MICHAEL SCHENKER GROUP, ALCATRAZZ, екс-RAINBOW) ще направи първи концерт в България на деветия фестивал „Изкуството е…” в Монтана. А това първо участие в България се оказа добър повод за интервю с Robin McAuley специално за „От другата страна, което беше осъществено с помощта на Нелиан Николова, главен „виновник” за „Изкуството е…”

Интервюто с Robin McAuley (MICHAEL SCHENKER FEST, BLACK SWAN) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 6.06.2022 година.


От другата страна - Привет, Robin, какво ти е мнението за благотворителните фестивали?

Robin McAuley - Честното ми мнение е, че са страхотни. Защото се нуждаем от възможно най-много дарения, които можем да привлечем за много благотворителни инициативи, които се нуждаят от тях. За съжаление, ако погледнем исторически на нещата, много често виждаме, че при големи благотворителни събития за събиране на дарения, както и при по-малки, по-голямата част от парите не стига до нуждаещите се. Винаги се появяват някакви проблеми, винаги има данъци, разходи, такси и така по-голямата част от средствата, които се събират, никога не достигат до тези, които се нуждаят от тях. И вместо цялата сума да се използва за благотворителност, едва една малка част от нея достига до тези, които имат необходимост. Спомням си, когато беше организиран „Live Aid” преди много години. На него участваха хиляди хора, най-известните световни артисти станаха част от него и когато всичко приключи, започнаха да се появяват новини, за разходите, които са съпътствали събитието и всъщност събраната сума, за която всички говореха, се оказа, че няма да бъде дарена изцяло. За да отговоря на въпроса ти – смятам, че благотворителността е много важно нещо. Важно е, че подобни инициативи са много добре организирани и може би най-важното е, че постъпват дарения за каузите, заради които са планирани подобни събития. Това е мнението ми. Не става въпрос за България, а за организацията по света. Много съм горд и щастлив, че ще имам възможност да участвам и да гостувам във Вашата страна. Надявам се, че ще се срещна с хората и ще се срещна с тях от първо лице. Важно е те да видят кои сме ние – обикновени хора, като някои от нас са малко по-големи късметлии от други. Роден съм в семейство, в което има десет деца като мен, а родителите ни притежават много малко. Израснал съм с една вяра, която не ме е напускала през целия ми живот и винаги съм се опитвал да я следвам. И тя е – не съм имал нищо, но и нищо никога не съм искал. Обувките на краката ми и ризата на гърба ми винаги са ми били достатъчни. Майка ми е била истинска светица. Въобще не мога да си представя как са се справяли с баща ми. Днес нещата са различни. Тогава семействата са били много по-големи, отколкото днешните. Знам какво говоря. Имам близнаци и все едно отглеждам армия. Те са на 23, големи, високи, здрави момчета. Ти имаш красиво малко момиченце. Ние знаем какво означава да отглеждаш дете. Моята работа и тази на жена ми е да направим така, че те никога да не почувстват някаква липса. И когато имам възможност да сторя добро за друг човек, за мен е голяма чест и удоволствие, че мога да го направя.

От другата страна - Участията на подобни благотворителни фестивали прави ли ни повече човеци?

Robin McAuley - Предполагам, че ни прави. Или просто следваме модата? А дали сме тези, за които се представяме? Обичам по този начин да поставям въпросите. Виждаме много артисти, които постоянно тръбят, че ще направят едно или друго, но всъщност тяхната цел е да осребрят момента са себе си. Защото техните имена ще стоят до други по-големи и мисълта е, че ако те са там, ситуацията ще е добра за тях. Това не е благотворителност. Това е участие, заради ползите. Смятам, че ако ще даваш, трябва да го правиш безрезервно, трябва да участваш изцяло, без задни мисли. Ако си талантлив и онова, което правиш помага да предизвикаш интерес, а то от своя страна достига до точката, при която хората около теб започнат да отделят средства, пари, време, храна за благотворителност, тогава самите пари не са отговора, но с тяхна помощ можеш да облечеш и обуеш едно дете. Това е материалното, което достига до него. То получава резултата от вложените усилия. Защото, ако дадеш един долар на бедно семейство, все пак има ли храна, която то може да си купи с този долар? Ако обаче дариш риза, фланелка, чифт обувки или чифт панталони, си наясно, че тези бедни хора, веднага ще усетят ефекта от постъпката. Разбира се, че всеки се нуждае от храна и вода. Това са базови необходимости. С жена ми винаги сме си говорил по тази тема. Живея в тази голяма страна и още не мога да повярвам, че трябва да вляза в магазин и да си купя бутилка вода. Най-основното и необходимо нещо в живота, и ни се налага да го купуваме? Помислете върху това. След което четем, че има недостиг на вода, няма дъждове, няма едно, няма друго, не можеш да поливаш градината си и накрая отиваш в магазина и там ти казват, че ето тази бутилка с вода струва три долара. Какво всъщност става? Това ме подлудява. За всичко трябва да се плаща. Вземат го от обществото и го продават на същото това общество.

От другата страна - Как реагира, когато те поканиха да участваш за първи път на фестивала „Изкуството е…”?

Robin McAuley - Johnny Gioeli беше причината. С него се познаваме от много години. Ще ти разкажа една история, за която не съм сигурен, че съм му я споменавал. В началото на MCAULEY SCHENKER GROUP, HARDLINE издадоха сингъла "Hot Cherie". По това време песните на нашата група вече се въртяха по радиостанциите, клиповете ни имаха ротации по MTV. И в един момент започнах да получавам обаждания, в които всички ми обясняваха, как много харесват новия ни сингъл "Hot Cherie". Омръзна ми да отговарям, че това не съм аз. „О, не ти си”, бяха отговорите – „Вокалистът звучи точно като теб!” „Наистина?” Това продължи доста време. И се стигна до там, че в един момент хората започнаха да си задават въпроса: „Това е онзи пич, които звучи като Johnny или е Johnny, който звучи като него?”. С Johnny се познаваме от много време, но тогава не знаех кой е. Просто имахме тази смехотворна връзка. В последствие сме се срещали няколко пъти основно, когато съм бил на турне с Michael Schenker. Johnny Gioeli е един от онези супер, страхотни и невероятни личности. Бих казал, че не е реален! Наистина! Понякога просто, ей така, го докосвам, за да се убедя, че наистина съществува. Иначе за фестивала в Монтана Johnny се свърза с мен и ми каза „Виж, Нелиан ми е много скъпа и близка приятелка и с нея работим от много време, участвам на този фестивал, моля те, кажи ми, че ще се включиш и ти?” Опитах се да изкопча някаква информация от него за събитието, а той ме прекъсна с думите „Приятелю, просто ми повярвай, страхотен е!” Тогава му отговорих „Добре, разбира се, щом ти ще участваш и аз ще участвам.” След което започна подготовката, той ме свърза с Нелиан и вече сме заедно там. Много съм развълнуван. Познавам Doogie White от работата му с Michael Schenker и ще е супер да се видим. Всъщност преди дни се прибрах от турне с Michael. Бяхме на европейско турне по повод неговата 50-годишнина на сцена. Прибрах се и започнах да записвам втория си солов албум. Доста работа ми предстои, но е по-добре да имам работа, отколкото нищо да не върша.

От другата страна - Сменяме малко въпросите – участваш в супергрупата BLACK SWAN. Тези формации ли са спасението и бъдещето на рок музиката?

Robin McAuley - Нека малко се отклоня. Jeff Pilson сигурно ти го е казал. Когато ми се обади и ми спомена, че от „Frontiers Music” са поискали от него да събере супергрупа, избухнах в смях. Не знам дали знаеш, но с Jeff се познаваме от повече от 30 години. Той ми беше кум на сватбата. Познавам го от много време и като ми каза това, започнах да се смея, промълвявайки „Не си сериозен, нали?” Той отговори, че не се шегува ни най-малко, тогава му казах „Ти и аз сме от едно и също тесто, моля те, не използвай повече този термин „супергрупа”, защото ми се повдига от него.” Jeff ми обясни, че е говорил с Reb Beach, с когото са приятели от времената на „Erase the Slate” на DOKKEN. После ми призна, че аз съм единственият певец, на когото се обажда и че съм единственият, с когото би искал да работи. Отговорих му, че и аз го обичам. Преди да стигна до въпроса ти, ще продължа с отклонението. Предположих, че Jeff Pilson ще е басист в групата. Тогава той ме опроверга, като каза, че няма да свири на бас, а ще продуцира албума, най-вероятно ще участва и в композирането, и вече има предвид потенциален басист. Веднага му казах „Не, благодаря. Ако ти свириш на бас, участвам.” Опита се да ме убеди, че всичко ще е страхотно, че ще харесам, както Reb, така и басиста, който му се върти в главата. Попитах го, кой е той, а Jeff ми отговори, че все още не е сигурен, а аз веднага подхвърлих „Jeff Pilson?” И в края на тази дълга история, когато започнахме да записваме, Jeff и Reb заработиха заедно, защото Jeff трябваше все пак да свири на бас, най-малкото, за да съберем частите на песните. Така той завърши композициите. Когато влязох за първи път в студиото, Reb Beach вече работеше по неговите части. И тогава притиснахме Jeff, за да се включи с баса. Нещата проработиха по този начин и станаха точно така, както се надявах. Иначе всички от BLACK SWAN мразим определението „супергрупа”. Разбира се, че и четиримата имаме минало. Дори феновете, които си пускат албумите ни, наистина правят всичко възможно, за да открият влияния от MSG, от DOKKEN или WINGER и WHITESNAKE, но най-вече от WINGER. И това се случва, заради нас самите. Просто това сме ние. Смятам, обаче, че онова, което наистина постигнахме с BLACK SWAN, е звукът. Звукът е BLACK SWAN. Той не е DOKKEN, не е MSG и определено не е WINGER. Също така вторият ни албум „Generation Mind” е много по-свързан, ясен и последователен. Майсторски се вписва в звука на BLACK SWAN. Обаче нали Reb Beach свири на китара, феновете веднага избухват „Оле, знам го и го обичам от WINGER!” Няма как да няма сравнения. Но дали супергрупите са спасението на рокендрола? Ще ти кажа как изглеждат нещата за мен извън всичко друго. За мен е по-скоро разочарование и ще го обясня. Разочарование, защото е толкова добро, ако мога така да се изряза, толкова е добро, а ние сме толкова заети с другите ни проекти. И разочарованието идва от там, че ще е много трудно да се съберем заедно и да направим концерти, за да представим новия албум на живо. От тук идва разочарованието, за което говоря. Хората задават въпрос за милион долара: „Кога ще видим BLACK SWAN на живо?” През последния месец с Michael Schenker обиколихме много места в Европа. И на концертите при мен идваха страшно много фенове с дискове и плочи на BLACK SWAN. Дори и със соловия ми запис. До тогава не знаех, че „Frontiers” са издали толкова много неща. Предположих, че феновете са изкупили всичко, защото не получих от лейбъла дори тениска. Една плоча не съм получил от тях. Това трябва да ти говори много. „Frontiers Music” обичат да събират различни артисти на едно място. След което им поставят етикета „супергрупа”. Не мисля, че ние като музиканти въобще се олицетворяваме с този етикет и мислим за себе си като супергрупа. Примерно решавам, че ще запиша албум с някого, който идва от друг жанр на рока и това би било интересно, преживяването също, а и крайният резултат би бил интересен. И ако хората го намразят, коментарите ще отидат в другия полюс. Тогава няма да са от вида „Това е най-добрата супергрупа на света”, а ще са „Това е ужасна идея”. Не смятам, че супергрупите са спасението на каквото и да било, защото ако не се бяхме събрали заедно, щяхме да продължаваме да правим, онова, което правим, с надеждата, че ще издаваме добра музика. А какво е добрата музика? Добрата музика за мен е тази, които звучи добре за ухото ми. Знам какво харесвам, знам какво не харесвам. Всъщност не харесвам кой знае колко много неща. Опитвам се да слушам наистина много широк спектър от стилове, просто защото съществува толкова много музика за слушане. Не живея в малка кутия, а се опитвам да се разгранича от границите й. Според мен точно така трябва да бъде, защото това поддържа ума ти наистина отворен. Преди няколко години се опитах да създам проект, който е много различен от мен. Когато го представихме на няколко звукозаписни компании, първият им въпрос винаги беше „Не чуваме пауър балади! Има ли поне една в албума?” Казвах им, че това е напълно различен проект и виждах разочарованието и отегчението изписано на лицата им. Обясняваха ми, че много трудно биха продали подобен продукт. Индустрията винаги иска нещо познато, нещо удобно, нещо, което влиза в определени стереотипи. Тя обича да поставя артистите в малки кутийки, които лесно ги дефинират, защото така работата за лейбъли и мениджъри е по-лесна. За артистите обаче не е никак леко, защото те не успяват да се изразят по друг начин от общоприетия. За това от лейбълите постоянно натъртват, че експериментите не са добра идея, защото нямало да се харесат на никого. И единствената причина за това е, за да те държат в ограниченията, в които са те поставили. А аз обичам да имам възможността да изследвам нови територии. И преди да стигна до края на отговора, трябва да добавя още нещо. Освен по всичко останало работя и с един фантастичен италиански композитор, който основно се е специализирал в музика за филми. Композира саундраци за „Netflix” и „HBO”. Създал е страхотна музика, но иска да опита нещо ново. Така ме свързаха с него и вече сме създали някои неща. Музиката е много различна и напомня на „Vikings” и старите уестърни. А това е изключително нетипична посока за мен. Признавам си, че наистина се чувствам много добре, когато работя по този проект. Представи си, че ми се налага да нося различна шапка и в същото време се чувствам много добре с нея. И в същото време много се вълнувам, защото е нова. Аз съм певец. Заради начина, по който съм израснал, а това е пеейки традиционна ирландска музика, защо да не се опитам да изпея нещо различно… Това е красотата на изкуството. Само си представи традиционната българска фолклорна музика, изпълнена с различен ритъм. Би звучала невероятно. Смятам, че с музиката трябва да се експериментира. Отвън има много повече от трите акорда. Питай Bob Dylan. Той знае най-добре.

От другата страна - Говорим за експерименти днес, но представяш ли си да го правеше през 80-те?

Robin McAuley - Лесен въпрос. Ще ти отговоря по следния начин. Когато бях представен на Michael Schenker, имах участия в английската група GRAND PRIX. Michael присъства на наш концерт, след което получих обаждане от него. Тогава не се събрах с него, а го направих четири години по-късно. Идеята дойде от мениджмънта му. От там искаха да му създадат по-комерсиална страна. Той е невероятен китарист. Събраха ни заедно, а нагласата на мениджмънта беше, че да позиционират Michael Schenker в американските класации. Трябваше им звук. А какъв беше звукът на 80-те? WHITESNAKE, DEF LEPPARD, WINGER, RATT, SLAUGHTER, WARRANT, POISON, STRYPER, DOKKEN. Проблемът беше, че ако нямаш песен или песни под формата на клипове в MTV или VH1, нямаше как да бъдеш чут от хората и работата ти оставаше недооценена. Трябваше да имаш ротации по радиото. От там, ако нямаш песни по радиото и телевизията, а очакваш да издадеш албум и да тръгнеш на турне, нямаше как да стане. Трябваше всичко да работи заедно като едно цяло. Трябваше да имаш и от едното и от другото – ротации и албум, защото по този начин феновете щяха да се идентифицират с музиката ти. Много трудно беше да тръгнеш на турне, ако нямаш останалото. Което означаваше, че музиката трябваше да звучи по определен начин. И това означаваше, че MSG трябваше да звучат като 80-те и хеър метъла. Днес нещата са по-лесни, защото вече сме поставени в малки кутии, където можем да бъдем открити от всеки и всеки знае какво да очаква. Което от своя страна е тъжно, защото вече си натикан в една заешка дупка, където работиш под номер и с номера. Използваш предварително установени шаблони и получаваш едно добре оформено изкуство, на което му казвахме „MTV”. Така измислихме всички тези песни, но наистина не сме създавали с идеята, че трябва да имаме композиция, която да влезе в класациите. Как всъщност се постига това? Има хора, които правят точно това - Diane Warren, Desmond Child. Те правят точно това. Mutt Lange прави същото. Това е работата им и те са много добри в нея. И тогава привличат мен – ирландски музикант, израснал в семейство с десет деца. Мислиш ли, че знам как се пише хит? Едва ли. Така че Michael пишеше музиката, аз – текстовете и мелодиите, виждахме какво се получава и преминавахме на следващата песен. Бяхме късметлии, че създадохме достатъчно комерсиален материал, за който хората да казват, че е страхотен. Което ни вкара в кутията на лейбълите, което ни изстреля по MTV и VH1, което от своя страна ни осигури турнета с WHITESHAKE, DEF LEPPARD и RUSH. И къде ни отведе това? Ето ни тук! 30 години по-късно. И вече не говорим за тези малки торбички или кутии, в които ни поставяха навремето. А за музикантите, които издържаха проверката на времето. Които продължават да правят музика, а хората продължават да искат да ни слушат. Това е удивително. През 80-те трябваше да се придържаш към определен звук, за да те дават по телевизора. Ако не го направиш, не влизаш в класациите и никой не те слуша по радиото. Така забравяш и за турнетата. Днес вече не така. Дори днес имаш възможност да влезеш в турнето, което искаш, а и групите по-лесно успяват да си организират обиколки. Групите от 80-те все още свирят и феновете продължават да ги харесват. Някои се справят добре, други – не чак толкова, но всички обичат да са на сцена. Аз също. Бях на едномесечно европейско турне. Беше страхотно. Публиката беше невероятна. Michael отбелязва 50 години музикална кариера. Само се замисли по последното изречение. На турнето изпълнявахме песни, които той е написал преди 50 години. И хората продължават да откачат на тях. Просто е невероятно. На първо място е фантастично да го видиш, а на второ – и да си част от всичко това. Още повече, че вече по никакъв начин не сме свързани с телевизиите от миналото, както и радиостанциите, защото всъщност всички те изчезнаха. В началото MTV беше музикална телевизия, което беше страхотно, след което се превърна в риалити телевизия и всеки загуби интерес. Тя се превърна в комедийно шоу, което няма нищо общо с музиката. Доволен съм, че повечето банди продължават да правят онова, което извира от душата и сърцето им и онова, което искат. Смятам, че добрите групи продължават точно така и все още можем да отидем и да се насладим на музиката им, което е страхотно.

От другата страна - Последни два въпроса – кой е твоят най-„Spinal Tap” момент?

Robin McAuley - Преживяла съм доста луди моменти, но не знам дали покриват въпроса. Сещам се за един, който ще ти споделя. Той е от началото на MCAULEY SCHENKER GROUP, когато правехме едни опознавателни концерти. Мениджмънтът ни реши, че преди участието ни „Monsters Of Rock” трябва да направи няколко подгряващи концерта. И това трябва да стане в Ирландия, защото съм ирландец. Свирихме в Белфаст, по времето, когато проблемите бяха доста сериозни. Имаше много взривове и стрелби. Сещаш се. Концертът беше в градската зала на Белфаст. Имаше много хора. Тогава се навързаха много неща. Michael свиреше „Lost Horozons” от старите албуми на групата. Това, което той правеше, когато идваше редът на тази песен, е да притисне струните на китарата по определен начин и да ги удари много леко. Тогава тонът звучи като камбана, като голяма църковна камбана. Ако сцената не беше много висока, той се навеждаше над публиката, за да може някой фен да удари по струните вместо него. Това беше много интересен момент от концерта. За феновете беше страхотно преживяване. На този концерт Michael за първи път свиреше с безжично оборудване. По това време още не беше свикнал с него. Предпочиташе да включи кабела директно в усилвателите, заради по-плътния звук. В този случай обаче използваше безжично оборудване. В началото на „Lost Horozons”, той се наведе от сцената, нещата обаче не се получиха от първия път, както трябва, за това се задържа малко по-дълго в тази позиция. Тогава един човек от публиката си пъхна пръстите между струните и грифа, хвана ги и започна да дърпа китарата от врата на Michael. Michael от своя страна, за да не падне от сцената, успя да прекара колана над главата си и китарата му замина. А това беше една от любимите му „Flaying V”. След шоуто си върнахме китарата, обаче от нея беше останало само тялото. Всичко се случва през 1987. По това време безжичното оборудване беше много скъпо. Около 2000 долара. Така китарата си замина, част от оборудването също и единственото, което Michael успя да си върне, беше тялото на китарата и една разтегната антена. Това обаче не беше всичко. Докато на Michael му отнасяха китарата, една момиче, което се беше покачило на раменете на приятеля си, успя с негова помощ да се приближи към сцената. Когато застана пред нея, тръгна да се съблича, свали си сутиена, хвърли го към сцената и ме удари в лицето. И всичко това става в момента, в който на Michael му отнасят китарата. Взех сутиена и го сложих на главата си. Точно го бях направил, когато някой хвърли библия на сцената. Бях на колене, със сутиен на главата. Тогава взех библията и я отворих. Тогава басистът Rocky Newton и Steve Mann, който е англичанин, тръгнаха към мен, а Rocky, се наведе над мен и ми прошепна „Мисля, че всички ще умрем тази вечер”. Ние сме в Белфаст, китарата на Michael беше отскубната от него, аз съм със сутиен на главата, пред сцената има голо момиче, а в същото време държа и библия. Не умряхме онази вечер, но си беше разтърсващо преживяване. Не знам защо се сетих точно за този момент, не знам дали е „Spinal Tap”, но е много запомнящ се.

От другата страна - Ако имаше шанса да срещнеш 20-годишния Robin McAuley, какъв съвет би му дал?

Robin McAuley - Със сигурност щях да му кажа, че каквото и да прави, да не става музикант. Това би бил най-добрият съвет, но майка ми, Бог да се смили над душата й, свиреше страхотно на акордеон. Един от по-големите ми братя свиреше на барабани. Аз самият исках да съм велик барабанист, обаче, бях много зле. Свирех на ударни 12 години, но бях ужасен. Пеенето стана напълно случайно. Правех допълнителни вокали и това ми беше достатъчно. Никога не съм искал да ставам певец. Дори и днес не гледам на себе си като на певец, а на някого, който пее. Така се възприемам. Не смятам, че съм певец. Иначе това, което ще кажа на 20-годишния Robin McAuley е: „Ако това е страстта ти и без значение каква е тя, следвай я!” Защото си наясно какво става, когато кажеш на децата си да направят нещо. Има добър шанс те да го направят и още по-добър да не го направят. Или да постъпят точно на обратно. Защото децата са такива. Единственото, което съм искал, е да направя запис, за да видя как ще се получи. Когато това стана и държах в ръце първата си седеминчова плоча си помислих „Не изглежда кой знае какво, може би щеше да е по-добре, ако имах цяла купчина от нея.” Това отне време, но ето ни тук. Смятам, че съм голям късметлия. Продължавам да създавам музика. Някои я харесват, други – не. Но аз се наслаждавам. Намирам се в добра позиция. Наистина много добра. И се надявам, че 20-годишния Robin McAuley ще следва мечите си по начина, по който аз го направих. Всичко опира до цената, която си готов да платиш. За да постигнеш нещо, трябва да работиш здраво. В повечето случаи нещата няма да се развият според предварителните ти планове, но животът е такъв. Животът е като кутия с шоколадови бонбони.

Приятелски връзки:
Дизайн и разработка Николай Борисов