Интервю с John Gallagher (RAVEN) ...

Интервю с John Gallagher (RAVEN)

Биртанците RAVEN са едни от малокото оцелели представител от влиятелната Нова вълна на британския хеви метъл. Групата съществува от 1974 година. Дебютът й обаче „Rock Until You Drop” се появява едва през 1981 година, когато Новата вълна на британския хеви метъл е в пика си. В началото британските силова групировка RAVEN започва като четиричленна банда, обаче, братята Mark Gallagher и John Gallagher бързо я преокряват до трио, което издава 14 албум. Последният от 2020 година се казва „Metal City” – формалния повод John Gallagher да даде специално интервю за От другата страна.

Интервюто с John Gallagher (RAVEN) е излъчено в „От другата страна” на 29.11.2021 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.


От другата страна - Привет, John, 47 години по-късно как изглежда развитието на RAVEN, ако използваш за основа последния албум „Metal City”?

John Gallagher - Още от първия албум сме показали каква всъщност е посоката и какво правим, като преминаваме през много завъртания и завои. И смятам, че с годините го правим все по-добре. Новият ни албум е голяма крачка напред за нас. В него е хванат един от магическите моменти, които сме имали два или три пъти в кариерата ни, когато при работата върху нов албум, всичко просто се получава в правилното време с правилните хора. Работата по „Metal City” започна с ужасно преживяване. Дългогодишният ни барабанист Joe Hasselvander получи сърдечен удар и нямаше как да свири повече с нас.По някакъв начин включването на нова кръв в RAVEN направи голямата разлика. Новият ни барабанист Mike Heller донесе със себе си доста свежест. Той има различни влияния и в същото време е голяма музикант, феноменален е. Което се оказа предизвикателство в нашата игра. По принцип ние винаги имаме създадени песни, което веднага би превърнало „Metal City” в страхотен албум. Но с неговото присъединяванеи с проблемите, през които трябваше да преминем, за да съберем всички детайли, нещата се получиха още по-добре. Не успяхме да запишем диска в студиото, в което обикновено работим, и ни съпътстваха всякакви проблеми. В края на краищата се гордеем с онова, което постигнахме. За мен „Metal City” е най-добрият албум, който някога сме записвали. Наистина се гордея с него. За група, която има толкова продължителна кариера като нашата да излезе с албум, който ние записахме и да го направи по нашия начин, не се случва често. „Ето го „Metal City”, това направихме, а вие какво създадохте?” Все още има банди, които са създадени, когато и ние. Те издават албуми, обаче техните са „добрееее…, ще видим”. Техните издания не могат да се сравнят с класиките или албумите им от 80-те и 90-те. Те не са толкова добри. А нашият албум е по-добър!

От другата страна - Важно ли е за Вас да се огледате в миналото, когато работите по нов албум?

John Gallagher - Не. Има банди, които са много методични в този смисъл, че първият им албум, който е много добре приет, започва с песен с висока скорост, която е в определена тоналност, с което се задължават и сега да работят по този начин. Т.е. те няма да измислят нищо ново за начало на новия им диск. Чувството, което извира от нас, когато свирим нашата музика, не се е променило през годините. Но почти несъзнателно сме хванали енергията и френетизма, който се излива от „Wiped Out”, който издадохме през 1982 година. Това е луд и супер енергичен албум. А ние винаги се опитваме да вкараме енергия в онова, което правим. По някакъв начин обаче аранжиментите на новите песни се доближават до по-старите ни неща. В тях има много промени и части, което наподобява донякъде „Wiped Out”. Композициите в „Metal City” сами диктуваха посоката, в която да се развиват. За това в него има много агресивни парчета като „Human Race”, която след две минути преминава в нещо коренно различно. Този начин на работа ни носи удоволствие от свиренето. В същото време е удоволствие и предизвикателство за слушателите. За нас винаги е било от значение да приковем вниманието с добра мелодия или здрав риф, след което да ударим по слуха с нещо различно. Да изненадаме като гърмеж от съседната стая, който стряска. Но без да прекаляваме, защото иначе ще се превърнем в джаз банда. А джазът е музика за музиканти и няма нищо общо с нас. Обичаме да улавяме мига и да се развихряме в него.

От другата страна – Когато работите, има ли голяма разлика между първоначалната идея и финалния резултат?

John Gallagher - Зависи, наистина зависи от песента. Половината от идеите за „Top of the Mountain” например съществуват от много време. Рифът го бях записал на една касета преди 15 години. Не успявах обаче да го завърша. Той не искаше да стигне до края. Предлагах го на Mark, но той не го одобряваше. Не ставаше за припев, просто не сработваше никъде. По някаква причина преди година и половина работех по няколко песни и изведнъж той залепна. Появи се идея, към която закачих припева и всичко се получи. Mark е много добър в създаването на цели песни. Той сяда с китарата, а аз записвам с рекордер или телефон без значение. Изсвирва цяла песен от началото до края така, както я е сглобявал в главата си. И го прави абсолютно спонтанно. Понякога това са най-комплексните песни, които някога си чувал. Най-известният пример е „Die for Allah” от „Nothing Exceeds Like Excess”. Тя е с дължина от седем минути, а Mark я създаде от началото до края с едно изсвирване. Едно от най-удивителните неща, на които някога съм ставал свидетел. Той просто я изсвири от началото до края. После се спогледахме и леко така си казахме, че май се е получило нещо добро. Брат ми предлага почти завършена идея с куплет, припев, преход и само подхвърля, че е готова на 90 процента. Направо ме разбива. Друг път излиза с риф, за който усеща, че е добър, но не е сигурен накъде ще го поведе. Моят начин на работа е по-различен. Аз си организирам сесии, за измисляне на рифове. Когато се появи интересна идея, продължавам да я свиря, за да видя къде ще ме заведе. Така се получи едноименната песен от новия ни албум „Metal City”. Имах рифа и не спирах да го свиря. Получи се много бързо. Усещах, че съм напипал химн. После се появи и мелодията, реших да видя какъв текст ще й подхожда и каква история ще разкажем с нея. Понякога първо се появява заглавието и започваме от него. Работим по различни начини, но обикновено първо се появява музиката и под нейно влияние се появяват и текстовете. Рядко ми се получава първо да имам текста и специално за него да създавам рифове. Става, но не чак толкова често.

От другата страна - Най-необичайното вдъхновение за песен, което някога те е спохождало?

John Gallagher - Бях в един хотел, някъде в Нидерландия. Имаше един прозорец. На него имаше решетка, която не позволяваше на птиците да кацат на перваза. Показах се през прозореца и започнах да подрънквам на решетката. Така ми дойде идея, която превърнах в песен. Това май е най-странното претворяване на вдъхновение, което някога съм имал. Не става въпрос за композициите от новия ни албум. Общо взето идеи идват отвсякъде. Чуваш машини, чуваш някакъв повтарящ се шум като ритъм, които привличат вниманието и провокират музика. Винаги съм готов да запиша онова, което ме споходи. Вдъхновението може да се появи от много странни места. Не идва, когато го очакваш. Трябва да си подготвен, когато те връхлети, за да можеш да съхраниш идеята.

От другата страна - Песента, която се е съпротивлявала най-много?

John Gallagher - „Top of the Mountain” е такава песен. Беше някак си разочароващо, защото нещата при нея не се получаваха с дни. Има добри части, но една от по-големите не стоеше на мястото си. „Top of the Mountain” е една от композициите, която дълго време беше недовършена и ни поизмъчи. Накрая все пак намерихме правилното решение. Събрахме точните части, направих някои промени и тя веднага се оформи. Най-често обаче изсвирвам някоя идея на брат ми и той предлага различни варианти. Или обратно – той идва с риф и аз го насочвам в различни посоки, отбелязвам какво да промени, къде да смени частите. Понякога той не е съгласен, започваме отново и в някакъв момент идеите изкристализират. Някои песни стават удивително бързо. Такава е „It's Not What You Got” от „ExtermiNation”. След една репетиция се пренесохме с Mark вкъщи. Двамата хванахме по една акустична китара. Засвирих риф, Mark продължи идеята и за пет минути имахме готова композиция със заглавие и всичко. На следващата репетиция я използвахме и я вкарахме в албума. Стават такива неща и когато се случат, е страхотно. С други песни срещаме проблеми. Ковем ги докато се получат, както искаме. Понякога сме по-фокусирани. Моите идеи за новия албум бяха готови в начален етап 50-60 процента и то много бързо. Вземахме едно предложение и веднага го насочвахме в желаната посока. Наслагвахме отделните части и готово. Този път много бързо завършвах демотата, нахвърлях идеи за текста и чаках другите да се произнесат. От друга страна има песни, при които срещаме трудности по време на тяхното записване. Една от най-известните ни композиции „On and On” е точно такава. Тя е голям хит сингъл от албума „Stay Hard”. Записването й беше голяма мъка. Спомням си как Mark се потеше с неговия „Телекастър”. Нещата не се получаваха, както трябва, заради самата китара. Mark опитваше какво ли не. Променяше акорди, спираше, почваше… И пак не се получаваше. Все нещо ни дразнеше, не беше в тоналността, която търсихме. Отне ни цялото време, за да я запишем. Наложи се да изпея може би 30 пъти вокалите за някои от частите… Все пак се справихме и крайният резултат звучеше страхотно. Имали сме всякакви проблеми. Но при записите на последния албум всичко се получи много гладко. Всичко - вокалите, китарите и баса, мина без засечки. Работихме в студиото на Michael Wagener н Нешвил. Беше удоволствие.

От другата страна - По кой албум работихте по-трудно или по-лесно – по първия „Rock Until You Drop” или по последния „Metal City”?

John Gallagher - Ако оставим двата албума на една и съща основа, записите на „Metal City” бяха малко по-трудни заради проблемите, които ни съпътстваха. При „Rock Until You Drop” песните бяха налични от дълго време. Изпълнявахме ги на живо и влизането за записи беше много лесно. Вече бяхме работили в истинско студио, за да направим сингъл. Това беше „Don't Need Your Money”. Тогава записахме него, „Wiped Out”, „Let It Rip” и „Inquisitor” на няколко сесии. Когато влязохме да работим по дебюта, просто направихме стъпка по-напред. Единствено работата беше малко повече. Но тогава знаехме песните от А до Я. Не се занимавахме с аранжиментите, не ги променяхме, нито начина на изпълнение, нито продукцията. Свирим, записваме, следващата, моля. От тогава, обаче, малко или много всеки един албум започва от нулата. Не разполагаме с хиляди песни, за да можем веднага да влезем да записваме. По принцип пишем много. Постоянно имаме записани идеи. И когато започваме работа по нов албум е по-удовлетворяващо да използваме последните неща, по които работим, отколкото да прослушваме всичко натрупано през последните 50 години, за да съберем песните за диска. Не хитруваме по този начин. А и липсва вълнението от работата по новия към момента албум. Понякога наистина прослушвам старите ленти. И когато попадна на някой здрав риф, който никога не сме използвали, го вземам и го трансформирам в нещо коренно различно. Понякога постъпвам по този начин. От време на време измисляме песни, които не ми харесват чак толкова много, но текстовете са страхотни. Т.е. музиката е изградена около думите. Всъщност нещата се получават в зависимост какво сработва към дадения момент.

От другата страна - Понякога е хубаво да имаш архиви…

John Gallagher - Определено. С брат ми имаме кутии, пълни с касети. Никой не знае какво има на тях. Хващаме аз баса, той китарата, импровизираме, записваме, слагаме го на страна и го забравяме. Интересното е, че голяма част от тези идеи все още звучат в главата ми. Мога да ги чуя. Така излизат интересни неща, когато композирам. Нещо забравено изскача в точния момент и се свързва с мелодията, по която работя. По-забавно е, обаче, когато уловя състоянието, в което се намирам. Също така е много по-удовлетворяващо, когато материалът е създаден от цялата банда и произлиза от всички. Понякога преминаваме през състояния, които носят напрежение. Аз например мисля, че една идея е страхотна, но останалите искат да я променят, защото не я усещат по начина, по който аз. Най-добрите попадения се получават и всички са доволни, когато заедно в реално време работим по една песен. За „Metal City” направихме няколко сесии. След турнето в Япония и Китай, се върнахме в Лос Анжелис, за да снимаме видео. И тогава решихме да влезем в студиото, за да композираме. Останахме там седмица-две. Написахме малко нов материал, който се оказа страхотен. И смятам, че ще поработим по него за следващия албум на RAVEN. Наистина песните са вълнуващи.

От другата страна - Предимствата и недостатъците да си в група с брат ти?

John Gallagher - Предимството е, че се познаваме много добре. Усещаме се без думи. Когато той изпълнява някаква част, аз веднага знам какво бих могъл да изсвиря върху нея, като акцентирам върху неговото изпълнение, вместо просто да го копирам или поддържам някакъв скучен ритъм. Когато работим само двамата, аз трябва да оркестрирам цялото нещо. Когато той свири в мажор, аз преминавам в минор. Когато той изпълнява някакъв риф, аз измислям хармониите върху него. Обикновено китарата изпълнява хармонии, а басът поддържа ритъма, но ние обръщаме целия процес на обратно. Правим го без да се замисляме, което е забавно. Ако, обаче, намесим и темперамента, се появяват конфликтите и несъгласията, но ги забравяме след пет минути. Не им обръщаме голямо внимание. Те са част от процеса. Не мога да се сетя за някакви недостатъци. Като повечето братя, постоянно прехвърчат искри, докато не хванем китарите и не си го изкараме на тях под формата на свирене. Така нещата веднага стават по-лесни.

От другата страна - Искам да те върна на началото на RAVEN. Пазиш ли спомени от турнетата с ANVIL, RIOT, METALLICA, EXODUS, ANTHRAX в началото на 80-те?

John Gallagher - С ANVIL и RIOT свирихме на един „Headbangers Ball” за Хелоуийн на 31 октомври 1982 година в залата „St. George” в Статън Айлънд, Ню Йорк. Jonny Z, който имаше музикален магазин в Ню Джърси и по-късно основа „Megaforce Records”, за малко дори ни беше мениджър, се свърза с нас, като ни информира, че иска да ни организира няколко концерта, защото албумът ни „Rock Until You Drop” се продавал много добре. Трябвах ни точно пет секунди, за да се съгласим. Не мога да си спомня много точно, но RIOT бяха хедлайнъри, преди тях ANVIL, а ние бяхме отварящата банда. Беше невероятно. Свирихме пред три хиляди души. Буквално попаднахме в буря. RIOT бяха ужасни. Идиотите се опитаха да саботират шоуто ни – откачаха микрофони, закачаха ги на погрешно място. Но за нас това нямаше значение. Справихме се наистина много добре. Тогава се размотавахме с ANVIL, с които и до днес сме приятели. След това направихме още 4 или 5 концерта в Ню Йорк и Ню Джърси. Буквално си отворихме очите. Беше толкова хубаво да свирим пред публика, която беше жадна за музика. Тогава разговаряхме с Jonny Z да се върнем на следващата година направо с турне. Направихме го. Много се забавлявахме, когато разбрахме от него, че най-голямата група на Сан Франциско ще ни подгрява. Спомням си как с удивление си помислихме, че JOURNEY ще свирят преди нас. Звучеше като лоша шега. Тогава той ни каза, че не става дума за JOURNEY, а за METALLICA. Тези пък кои бяха? Тогава получихме касета с демото „No Life 'til Leather”, пуснахме го и веднага си казахме, че има проблем с лентата, защото скоростта беше странна. Нещо като MOTORHEAD, но два пъти по-бързо. Така разбрахме, че тези момчета са добри. Взехме ги за отваряща група, а те бяха страхотни. По време на турнето бяхме като малък боен отряд – 17 души се побирахме на ограничено пространство в два вана. За сън не можеше и дума да става. Също така лятото беше много горещо. Свирихме в големи градове, но и на много шантави места като дивата част на Тексас. Когато видях мястото, си помислих, че съм на друга планета. Всичко обаче беше невероятно. Имам страхотни спомени от това време. Точно тогава започна и големият бум на хеви метъла в Америка. Много хлапета, които посетиха концертите от нашето турне, се вдъхновиха да хванат китарите. В последно време все повече чувам от различни хора как, ако не са ни били гледали тогава, сега нямаше да свирят в група. Което е страхотно.

От другата страна - Песента „Motorheadin'” от „Metal City” звучи като трибют към MOTORHEAD.

John Gallagher - Да, тя е в памет на Lemmy. Хрумна ми рифа, а той звучеше много по-мотърхедски. Замислихме се как да го използваме. Прибавих още някои неща към рифа, появи се вокалната линия, в която все едно изплювам сричките. Реших песента да е за рокер, който отива да види приятелката си, вместо да е лично насочена към Lemmy. Останалите я харесаха и решихме да я разработим. Дори взехме началото на „Overkill” на MOTORHEAD. Добре се получи. Написал съм няколко песни, които са правени като по-калъп на други банди. THIN LIZZY е друг пример. Имам една такава композиция „I Spill Sittin’In The Can”. Тя ще се появи по-късно. „Motorheadin'” обаче веднага залепна за албума. Имахме нужда от праволинейна, ударна бърза песен в тази част на „Metal City” и тя се комбинира идеално. На живо ще е страхотно предизвикателство.

От другата страна - Малко групи оцеляхте от NWOBHM.

John Gallagher - Въпрос на комбинация от много инат, здрава работа и добър мениджмънт. Можеш да продадеш всичко, ако зад теб стои правилният мениджър. За това сигурно си задаваш въпроса защо някои групи са много известни? Споглеждаме се и се питаме „Защо? Защо точно те?” Когато други са много по-добри. Всичко е комбинация от много фактори. Много хора не спират да натякват, че Lars от METALLICA не е добър барабанист. Може би той не е най-великият барабанист, но е уникален в своята работа и по-важното е, че е страхотен бизнесмен. В повечето случаи това е най-важно. Понякога всичко е въпрос на шанс. Понякога всичко се получава много добре, друг път – непрекъснато буксуваш и нищо не върви. RAVEN и малкото останали оцеляхме в този бизнес, защото не се отказахме и не спряхме да работим. Мнозина просто решиха, че не могат повече. Но на никого не му е било лесно. Виж SAXON. Просто се справяш с проблемите и намираш причина да продължиш. Ние го направихме. Направихме така, че нещата да работят. Както и те. IRON MAIDEN са една от групите, които поставиха основите, а и имат страхотен мениджмънт. Обаче никога не е толкова лесно, колкото изглежда. Вземи DEF LEPPARD, които наистина са големи. Невероятно е през какви проблеми минаха. Не е за вярване – един си отиде, друг загуби ръката си, трети се бореше с рак. Проблемите ги бяха засипали. Животът е такъв. Озъбваш му се и се опитваш да продължиш. Така че ние сме невероятни късметлии да сме тук днес, да правим това, което искаме, разбирайки го и оценявайки шанса, който не изпуснахме. Оценяваме и нашите фенове, без които нямаше да бъдем тук. Обичаме живота си, възможността да го създаваме и да продължаваме, докъдето е възможно да ни отведе.

Приятелски връзки:
Дизайн и разработка Николай Борисов