Интервю с Doug Aldrich (THE DEAD DAISIES, ек ...

Интервю с Doug Aldrich (THE DEAD DAISIES, екс-DIO, екс-WHITESNAKE)

С годините супергрупите стават все повече. Известни и утвърдени музиканти се събират в суперпроекти, в търсене на нови полета за развитие и изява. Китаристът Doug Aldrich, познат от работата си с DIO и WHITESNAKE например, участва в цели три - BURNING RAIN, с които издаде албума „Face the Music” през 2019 година, REVOLUTION SAINTS, с които изкара „Rise” през миналата, а сега с THE DEAD DAISIES ще издаде „Holy Ground” на 22 януари. Всъщност през THE DEAD DAISIES са минали музиканти като John Tempesta, Dizzy Reed, Brian Tichy, Marco Mendoza, John Corabi, а в момента в нея се подвизават Glenn Hughes, Deen Castronovo, Tommy Clufetos и Doug Aldrich. А „Holy Ground” ще бъде представен и на втория „Мидалидаре – рок в долината на виното” в средата на юли в село Могилово.

Интервюто с Doug Aldrich (THE DEAD DAISIES) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 4.01.2021 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР. Интервюто с Doug Aldrich е публикувано и на сайта WeRock.bg.


От другата страна - Здравей, Doug, какво ще е новото нормално за музикалния бизнес след края на пандемията?

Doug Aldrich - Смятам, че след извънредните мерки, евентуално, ще се върнем към предишния си нормален живот. Това обаче ще отнеме време и докато сме в сегашното нормално трябва да бъдем в безопасност, да живеем в по-сигурната част от него. Трябва да продължим да носим маски, да си мием постоянно ръцете, за да ги поддържаме чисти. Като цяло трябва да се опитаме да подсигурим здравето си, както се предпазваме от грипните вируси. Хигиената е на първо място, ако някой е болен, трябва да си остане вкъщи. Също така съм на мнение, че в момента маските за лице са едно добро решение. Предполагам, че през летните месеци на 2021 най-накрая ще можем да посещаваме концерти на открито. Първо сигурно ще стане така. Когато пандемията бавно започне да бъде контролирана, най-вероятно ще се върнем и в клубовете. Но това ще отнеме време. Не знам как е при вас, но вярвам, че ваксинирането ще помогне в сегашното положение, за да могат хората да изградят имунитет. Не мисля, че е възможно напълно да се отървем от този вирус, но можем да го ограничим, така че музикалният бизнес отново да заработи. По-големият проблем е, че най-вероятно хората няма да имат достатъчно пари, както преди и няма да могат да подкрепят музиката. Връщането към нормалното нормално ще отнеме време.

От другата страна - Свириш в три супергрупи – BURNING RAIN, REVOLUTION SAINTS и THE DEAD DAISIES, супергрупите ли са бъдещето на рок музиката?

Doug Aldrich - Не, надявам се, че бъдещето на музиката е в новата музика, не в супергрупите. Има страшно много хора, които заради пандемията, започнаха да свирят на някакъв инструмент. А това е наистина много хубаво. Също така много хора започнаха да създават нова музика, в това число и ние. Новият ни албум „Holy Ground” беше завършен преди пандемията, когато имахме възможност да се събираме. С Glenn дори работихме по нови неща, които най-вероятно ще видят бял свят в бъдеще. Много съм ентусиазиран за този проект. Ако питаш как върви бизнесът на музикалните магазини, той се развива чудесно. Хората си купуват китари, ударни, клавири. Според мен става нещо много хубаво. За това и смятам, че бъдещето на рок музиката е в създаването на нови групи и в това че се появяват все повече банди. Когато преодолеем пандемията, ще се получи нещо като възраждане. Ще има нова музика в изобилие без значение от стиловете. В същото време феновете продължават да обичат класиката в рока. С THE DEAD DAISIES сме един вид класическа хард рок банда. Имаме много лоялни почитатели, които ни подкрепят. Glenn също има поддръжници. Сега и двете фракции са с нас, което ни кара да се чувстваме страхотно.

От другата страна - Какви точно послания се оптивате да разпространите с новия албум на THE DEAD DAISIES „Holy Ground”?

Doug Aldrich - Едно от нещата, които наистина харесвам в новия ни албум, са текстовете. Наистина подкрепям Glenn, защото е певецът на групата и трябва да отбележа, че той е брилянтен музикант и брилянтен певец. Също така много харесвам посланията в неговите текстове. С тях той разпространява позитивизъм. В текстовете на Glenn има много възможности за собствена интерпретация. Песента „Holy Ground” може да е за толкова много различни неща. Някой може да я тълкува, че в момента ходим по Свещена земя, в смисъл, че трябва да опазим света, в който живеем, защото е специален, защото е свещен. От друга страна „Holy Ground” може да е душата ти. Тя е твоето свещенно място. Трябва да го подготвиш, за да устои на пандемията например. Трябва да намерим начин, да се грижим един за друг, да се погрижим за нещата, които са свещени за нас. Така че в текстовете на албума има много възможности за въображението. И това ми харесва. Основното послание, което албумът отправя е, хората да се наслаждавата на новата ни музика и се надявам, че това ще им позволи да забравят проблемите си, докато слушат песните ни.

От другата страна - „Holy Ground” е първят албум на THE DEAD DAISIES с Glenn Hughes, последните три бяха с John Corabi. Glenn е по-духовна личност. Променихте ли нещо в създаването на музиката заради него?

Doug Aldrich - Не и заради причината, която спомена. Аз промених работата си, защото знам, че Glenn обожава тежкия груув. Той обича грувии нещата. Двата албума, които издадох досега с THE DEAD DAISIES, бяха много опростен праволинен рок. Това работеше добре за John Corabi. Той си пада много по това усещане и този звук. В същото време на мен ми харсеваше груувът, който записвах с WHITESNAKE и създавах с David Coverdale. Преди да започна да композирам новия материал, се замислих какво харесва Glenn. Той има невероятна палитра от музикални стилове – тежък груув, фънк, но не онзи стария, а звук, който те кара да се движиш. Когато създавам песен или част от нея, или риф, не се опитвам да се ограничавам. Опитвам се да бъда отворен към вкусовете на останалите. Винаги си задавам въпроса, дали това, което правя, ще се хареса на другите и дали ще ги провокира да работят по него. Ако стане, е страхотно. Ако ли не – няма проблем, ще предложа нещо друго. Разбира се, че и Glenn донесе някои песни за албума, аз също предложих доста, David Lowy дойде с неговите идеи. В края на краищата обаче Glenn е този, който пее в композициите, за това се съсредоточихме върху онези, които допадат на него самия. Чувствам се много добре, че той наистина се вдъхнови от някои от песните, които аз предложих. Процесът беше двустранен, защото и някои от неговите идеи въдхновиха мен. Всъщност всички ме вдъхновиха и бях щастлив, че имах възможността да поработя върху идеите на останалите и да се опитам да привнеса моя стил и моите чувства в тях и обратното.

От другата страна - До колко са важни компромисите в този случай?

Doug Aldrich - Наистина са важни. Има моменти, в които трябва да се бориш за идеите, в които вярваш. Нека взезем моя песен, която представих на групата. Всъщност този подход на работа е нов за THE DEAD DAISIES, защото в миналото винаги композирахме заедно. Досега никога не съм правил демо с напълно завършена песен, за да я предоставя на групата. Вземах акустичната китара и предлагаха на останалите някакви идеи или определен ритъм, които имах, предлагах определени китарни партии. После и Marco Mendoza се присъединяваше с неговите идеи. John Corabi хващаше отнякъде и така работехме заедно по песните. За новия албум на THE DEAD DAISIES „Holy Ground” всеки един от нас подготви сам идеите си и ги вкара почти завършени в музиката на групата. Попита ме, до колко са важни компромисите. Понякога е по-добре да не ги допускаш. Ако вярвам силно в някоя идея, не трябва да отстъпвам, а твърдо заявявам на останалите, че съм убеден, че те не чуват онова, което аз чувам в песента. За мен визията за определената композиция е специална точно по начина, по който съм я представил. И когато се чувствам сто процента уверен, че съм прав, се опитвам да убедя останалите, че трябва да застанат на моя страна. Ако някой обаче не я усеща, за малко я оставям настрана и се замислям за основата на критиките към нея и ако се съглася, ще направя някои промени. След което ще им я представя отново. Ще им напомня, че вече са я отхвърлили, но ще ги убедя, отново да я опитат. Можем да променим тоналността, за да е по-удобна за пеене. По този начин не допускаш компромиси, бориш се за онова, което смяташ, че е добро и ще се превърне в хубава песен. Но всъщност по-важното е да си широкоскроен. Понякога предлагам идея, за която съм убеден, че е убиствена. Знам го. Но това не означава, че и останалите ще я почувстват по същия начин. За това трябва да си отворен за желанието на хората, които може би ще порменят нещо по нея. Нямам проблем с тази реакция.

От другата страна - И може би трябва да поозаптите егото си?

Doug Aldrich - Абсолютно. Това е много важно. Хубаво е да имаш его, но в повечето моменти, трябва да си гъвкав. В THE DEAD DAISIES оставяме егото настрана. И когато го направим, установяваме, че всъщност сме научили нещо наистина интересно, което преди заради егото не е било постижимо.

От другата страна - Каква е ролята на слушателия в процеса на музикална комуникация?

Doug Aldrich - Много е важна. Важно е, ако искаш да си във връзка с хората, които харесват музиката ти. Но не можеш 100 процента да предположиш и да планираш какво точно ще бъде харесано от слушателите. Няма как да знаеш, защото мненията се променят. А в някакъв момент те могат да контролират композирането ти. В някакъв момент ще си помислиш, че трябва да създадеш определена песен, защото предполагаш, че точно тогава хората харесват точно това. Ето ти един пример. Знам, че феновете харесват METALLICA. Тогава се опитвам да докарам техния звук в дадена композиция. Това обаче не е естествено. Този начин на работа е насилен. Слушателите са много важни в целия процес на комуникация, но музиката трябва да се получава естествено, без напрежение. Слушателите трябва сами да решат дали ще харесат музиката такава, каквато е. Не трябва да им се налага чуждо мнение. Така че единственото, което самият музикант може да контролира в тази връзка, е създаването на композиции, които той харесва и които го карат да се чувства добре. В това е ключът. Ако и някой друг ги хареса и ги слуша, и ги коментира, и окаже някаква подкрепа, която от своя страна ще ни накара да създадем още музика, е страхотно. Прeди да стигнем до там обаче, в самото начало, заедно с Glenn и David, работейки по идеи за „Holy Ground”, не е ставало дума какво искат другите. В основата на работата ни са собствените ни желания какво ние искаме да постигнем и направим. И това трябва да стане спонтанно, по естествен начин.

От другата страна - Новият албум на THE DEAD DAISIES „Holy Ground” звучи много „топло”. Какво загуби музиката заради дигиталните технологии?

Doug Aldrich - Става въпрос за тенденцията, музиката да става все по-клинична. Дигиталният звук става все по-пластмасов. Някак си това е много странно. С дигиталните технологии можеш да постигнеш толкова много неща. Те наистина влияят на изпълненията и на звука. Когато навремето се работеше аналогово, трябваше основната част от песента да бъде записана на едно изсвирване. После можеш да дозаписваш, каквото ти е необходимо, но трябва да си много внимателен, защото понякога се получават паузи в звука, които водят до започване на работата отначало. При аналоговите записи трябва да си много добре подготвен. Дигиталното записване е по-опростено. Можеш да правиш буквално, каквото си пожелаеш. Ако записваш китарните си партии и те заглушават барабаните или бийта, можеш веднага да намалиш нивото. Можеш веднага да изтеглиш назад звука. Това спестява много време. От друга страна качеството на звука става все по-добро, но трябва много да се внимава с възможностите, които дигиталния запис позволява, за да не стане твърде пластмасов, твърде полиран. Когато записвахме на ленти, при всяко завъртане на лентата, тя се изхабяваше по-малко, което правеше звука по-топъл. Колкото повече развърташ напред и назад ролката, за да записваш, след което пак връщаш, записваш и така докато завършиш песента, след което следва миксирането и постоянното прослушване на възможния краен вариант, когато всичко е готово и лентата е махната от магнетофона, при почистването му, се отделят малки частици. Това всъщност е част от лентата, която в процеса на работа се е размагнитизирала. И става така, че албумът става все по-дишащ, все по-топъл. Понякога при миксирането се налага да се вдигат нива, примерно на ударните, които са записани първи, защото в процеса на работа започват да звучат много по-меко, след цялото превъртане на лентата. Така самият процес по някакъв начин става много забавен, защото постоянно трябва да следиш за нивата, за да постигнеш желания звук. В някакъв момент се налага да повдигнеш малко някой инструмент или всичко при мастерирането, а в друг – да намалиш. При дигиталните записи това не е необходимо да се прави. Какво всъщност става – записваш нещо, пускаш го няколко пъти, докато свикнеш със звука, обаче все не си доволен от него и решаваш леко да го повдигнеш. И останалите от групата започват да кимат одобрително. Обаче ако го направиш с китарите, трябва да го повториш леко с ударните и след това леко и с вокалите. И в един момент за звука може да стане твърде опасно. Радвам се, че си усетил, че албумът е по-топъл. Не искахме най-шумния и най-излъскания диск. Искахме запис, който ние харесваме. А това означава да е „топъл”. Това е голям комплимент.

От другата страна - През годините си работил и работиш с трима от най-великите вокалисти David Coverdale, Ronnie James Dio и Glenn Hughes. Какво ги обединява и какво ги прави самобитни.

Doug Aldrich - Това, което сближава вокалисти като David Coverdale, Ronnie James Dio и Glenn Hughes, е един човек, който се извисява над толкова много музиканти, с които е работил. Също така с него са работили някои невероятни изпълнители. David Coverdale, Ronnie James Dio и Glenn Hughes също са свирили с него и най-вероятно са се учили от него. И човекът, за когото говоря, очевидно е Ritchie Blackmore. David, Ronnie и Glenn имат дългогодишен опит и заедно с него са сътворили невероятна музика, която е вече класика. И те не са единствените, има толкова много – Roger Glover, Ian Paice, Jon Lord. Всички, които са работили с Blackmore са невероятни. Виж какво става после – Ronnie напуска RAINBOW и става част от BLACK SABBATH, а „Heaven and Hell” е любимият ми техен албум. В DEEP PURPLE идва David Coverdale. След като Blackmore напуска, създава RAINBOW. След което си тръгва и David. Когато го прави, събира WHITESNAKE и предлага нещо свежо и различно от DEEP PURPLE. Същото става и с Glenn. Той развива невероятна солова кариера като артист. В същото време има много добри проекти, дори и днес като BLACK COUNTRY COMMUNION и THE DEAD DAISIES. Glenn е фронтмен и винаги е пример за качество. И David Coverdale, и Ronnie James Dio, и Glenn Hughes имат общо минало, но като личности са много различни. Ronnie беше много различен от David. По някакъв начин Glenn е комбинация от двамата. Той е много духовна личност и е напълно наясно какво иска, какво иска да направи и как да го постигне. Ronnie беше точно толкова целеустремен. При Ronnie и Glenn компромисите са сведени до минимум. Те много добре знаят, какво искат. Трябва да се съобразяваш с това, което не е никак лошо. Dio обаче беше най-устременият в позицията си какво иска. При него ми се е случвало да му представя по четири-пет пъти пет или десет композиции и накрая той ще хареса само една. Беше напълно наясно за звука, който иска и как точно да станат нещата. Glenn се доближава до тази ситуация, но той е по-отворен за външни предложения и е по-духовна личност. Той използва енергията на всемира като свое предимство. Което го различава от Ronnie. Dio отсича, че иска да направи нещо и ще направи всичко възможно, за да го постигне. Мнението му не може да бъде променено. Харесваше ми да работя с него. David е един от най-вдъхновяващите хора. При него няма правила при композирането. Неговото желание винаги е било да експериментира. Винаги е бил широкоскроен по отношение на музиката, което му носи голям успех. Научил е много от Jimmy Page, от Ritchie Blackmore и от всички музиканти, които са били в WHITESNAKE. Ако му предложиш да запишете песен само с хармоника и ударни, той ще иска да чуе какво си му подготвил, без предварително да го отхвърля. Да си креативен по този начин е страхотно. От друга страна и тримата са много талантливи, и по това също си приличат. За мен Ronnie James Dio, без да пренебрегвам Rob Halford от JUDAS PRIEST и Bruce Dickinson от IRON MAIDEN, е най-великият хеви метъл вокалист за всички времена. Той винаги беше перфектен. По същия начин никой не може да се доближи до гласа на David Coverdale, до начина по-който звучи и изпълнява рок с основа тежкия блус и хард рока. Той може да напише поп песен, но да звучи като John Lee Hooker, като традиционен блусмен. За мен той е най-великият хард рок певец. А Glenn Hughes – той е Гласът на рока, той може всичко. Може да изпълнява страшно много стилове и не се ограничава. Има прекрасен, мелодичен глас. Той е най-мелодичният глас, дори повече от Dio, който също беше много мелодичен. Glenn е невероятен. Както и да е. Благословен съм, че съм работил и работя с тези великани. Не знам с какво съм го заслужил, но съм голям късметлия.

От другата страна - Кой е твоят най-рокендрол момент?

Doug Aldrich - Бях на турне с Coverdale и WHITESNAKE във Великобритания. Бяхме хедлайнъри на „Monsters of Rock”. Съпорт беше Gary Moore. А отварящата банда бяха Y&T от Северна Калифорния. Gary Moore е един от любимите ми китаристи за всички времена. Подготвях се много сериозно за това турне. Бях доста спокоен, но в същото време се чувствах като хлапе, което не можеше да повярва, че ще бъде на турне с Gary Moore и Dave Meniketti от Y&T, който е също мой любим китарист. А ние бяхме хедлайнъри. Беше невероятно. Но на това турне стана още нещо. Тогава в групата беше и Marco Mendoza. Един ден той подхвърли, че Jimmy Page е на един от концертите. Не му повярвах. Той ми каза, че го е видял отстрани на сцената, докато сме свирили. Не можех да повярвам. Още повече, че аз самият не го бях забелязал. Никога не бях се срещал с Jimmy Page. Отидохме в бекстейджа и Marco не се спря – „Знаеш ли, че Jimmy Page е отвън?” Троснах му се да не се шегува с мен по този начин. А той все по-ентусиазирано ми заобяснява да проверя като не вярвам. Отворих вратата и там наистина стоеше Jimmy Page. Не можех да повярвам на очите си. Веднага го поканих да влезе и да се присъедини към нас. Беше той самият. Jimmy чакаше David. Не можех да повярвам какво ми се случваше – ето ме мен, свиря на китара в WHITESNAKE на турне съм с Gary Moore и Y&T и разговарям с Jimmy Page. Нямаше как да бъде по-добре за китарист като мен, който е израснал с музиката на тези хора.

От другата страна - Последно, защо днес няма китарни герои, както в миналото?

Doug Aldrich - Смятам, че скоро ще изгреят някои. Според мен музиката се развива циклично през годините. Имаше момент, в който за хлапетата не беше от значение да свирят. Когато великите музиканти са започвали, тяхното внимание не е било отвличано от компютрите и видео игрите. Нищо подобно не е съществувало. Тогава е имало само спорт, музика, изкуство, за да си запълниш времето. Това са били нещата, които са карали хората да бъдат заети с нещо. Това е причината аз самият да започна да свиря на китара. Едно лято, в което всичките ми приятели отсъстваха от града, бяха на ваканции или лагери, нямаше с кого да играя. Иначе карахме колелета, скейтборди, но тогава всеки беше заминал нанякъде. Сестра ми имаше китара и ръководство за упражнения. Реших да се пробвам. Да видя дали ще излезе нещо. Хареса ми много. Тогава започнах да чувствам до каква степен всъщност музиката ме кара да се чувствам добре. Започнах да откривам музиканти като Jeff Beck, който е китарен герой, Jimi Hendrix, Ritchie Blackmore, Jimmy Page, Eric Clapton, започнах да осъзнавам, колко невероятни са всички. Китарните герои започнаха да се появяват през 70-те години на миналия век. Тогава те бяха осъзнали, че трябва да надграждат постигнатото преди тях, постоянно да развиват свиренето на китара, постоянно да предлагат повече и по-добро. Тогава имаше много повече възможности за израстване. Но и днес ги има. Виж, след Blackmore, се появява Eddie Van Halen, който променя свиренето на китара, както го прави преди него Jimi Hendrix, дори и повече. Неговото отношение към китарата, това че сам прави своята, начинът по който модифицира и нея, и ефектите, променя всичко. Той разтърсва из основи свиренето на китара. После се появяват музиканти като Randy Rhoads. Eddie Van Halen е може би е най-добрият китарист на своето време. Тогава изгрява Randy Rhoads и той е добър колкото Eddie, но е различен. Много неща стават през 70-те и 80-те. Тогава идват 90-те и китарните сола започват да не са толкова интересни. Грънджът избухва. Хип-хопа става силен. Технологиите започват да овладяват живота на децата. Не знам как е при теб, но децата ми са завладени от електронните джаджи. Дъщеря ми учи пиано, на пет е и все още се увлича от свиренето и пеенето. Харесва обаче айпада си, а той й отвлича все повече вниманието. Смятам обаче че в момента се появяват музиканти, които наистина са страхотни. Хора като Jared James Nichols и Nick Perri. Те сигурно не са добре познати извън САЩ, но правят много добри неща. Има музиканти във Великобритания, Италия, Бразилия, със сигурност има и в България - млади хора, които преоткриват значението на музиката от 70-те и 80-те. Днес, ако попиташ някое хлапе за Eddie Van Halen, то ще те гледа в недоумение, защото не го е чувало. Но ако някой свири на китара и попадне на видео клипове в Мрежата, може да се вдъхнови и да развие китарата в нови посоки. По този начин ще се нароят новите китарни герои. Днес за мен има китарни герои. Joe Bonamassa е един от тях. Много харесвам стила му. Той не ми е повлиял, но ме е впечатлил. Има китарни герои, които идват от миналото и все още работят. За мен Tony Iommi е такъв китарен герой. Може би един ден ще се появи китарист с много по-добри песни и рифове, които никога не биха му хрумнали. Или не биха хрумнали на Angus Young. Може би това ще стане един ден, но няма как да го знаем днес. Намираме се по средата на две епохи – появяват се нови музиканти, старите се отказват. А по средата са хора като мен, които все още изпитваме удоволствие от ученето и през цялото време побутваме еволюцията в свиренето на китара, опитвайки се да ставаме все по-добри.

Приятелски връзки:
Дизайн и разработка Николай Борисов