Интервю с Michael Weikath (HELLOWEEN) ...

Интервю с Michael Weikath (HELLOWEEN)

Няма смисъл да броим концертите на HELLOWEEN в България. На времето се чудехме, дали изобщо ще ги видим. Днес – със сигурност им предстоят още изяви на родна почва. Случаят обаче е друг – за първи път бандата ще излезе пред българските фенове с Kai Hansen и Michael Kiske. И то не за една-две композиции, а за цял концерт, който е част от турнето „Pumpkins United”. Обяснимо е, че половината от сета на HELLOWEEN ще бъде съставен от композиции от емблематичния „Keeper of the Seven Keys”. А и през 2017 се навървашт 30 години от излизането на първата част. Концертът е на 14 декември 2017. А с въпроси помогна Дона Добрева!

Интервюто с Michael Weikath (HELLOWEEN) е излъчено в „От другата страна“ по радио Варна на 27.11.2017 година и на 4.12.2017 година, както и в предаването „Евробокс“ на програма „Хоризонт“ на БНР.


От другата страна - Привет, мистър Weikath, в началото – недостатъците и предимствата на един реюниън с Kai Hansen и Michael Kiske?

Michael Weikath - Недостатъкът на едно подобно събиране е, че работата е много. Предимството? С Michael Kiske бяхме в много обтегнати отношение от момента, в който трябваше да напусне групата. Всъщност го изгонихме. От тогава до днес проблемът не беше решен. Което се оказа източник на стрес и негативни емоции. Тези лоши отношения, подплатени от агресия и тежки думи, не ни помагаха въобще. И то след като сме били най-добрите приятели. Важното е, че най-накрая ги изгладихме. Започнахме да говорим за проблема на един фестивал във Франция, където се засякохме. Смятам, че той прие с облекчение, че най-накрая можехме да поговорим. Спомням си, че бях много нервен, но казах, че каквото е имало, принадлежи на миналото - „Нека все пак седнем и раменим няколко думи”. През всички тези години винаги съм искал да му се обадя, обаче така и не го направих. Все смятах, че щом се чувствам добре, мога да му се обадя и всичко ще бъде наред, но може би Michael Kiske няма време да ме чуе или има някакви проблеми и е по-добре да не го правя. Винаги си мислех, че е по-добре да не му се обаждам. Това състояние, тази гадна ситуация - да нямаме възможност да поговорим, да не бъдем приятели - приключи, остана в миналото. Днес отношенията ни са много добри, дори приятелски. Важното е, че вече всичко е наред. Днес Michael е доста често в Тенерифе с Andi Deris. Ние също поддържаме връзка. Виждаме се на кафе, говорим си. Все същите сме си.

От другата страна - Гледайки назад – какво точно наложи уволнението на Kiske?

Michael Weikath - Най-важната причина беше посоката на музикалните му интереси, които клоняха към музика, която той предпочиташе и можеш да чуеш в соловите му албуми. Беше много настоятелен да тръгнем по този път. Отговорих му, че феновете не са щастливи от това, което им предложихме на турнето в подкрепа на албума „Chameleon” и биха искали да чуят нещо по-различно от нас. Доста дълго обсъждахме посоката, в която да продължим. Така и не стигнахме до взаимно съгласие. Неговото мнение беше да свирим блус и онези неща, които той продължи да прави след HELLOWEEN, и които обичаше. А не да се обвързва със „злия” хеви метъл и злото като цяло. Той искаше да се махне от тези територии. Това е разбираемо и важи и за мен с пълна сила. Не принадлежа нито на злото, нито на демоните. А той искаше да се разграничи възможно най-много. Но това беше само една от причините. Те бяха комплексни и с много повече детайли. Моите да го уволним – също. Няма да седна и да обяснявам всяка една поотделно на всеки, както няма да го направя и сега, но нека го кажа така – създадохме една нова песен и той изказа мнение за един риф, който не му звучал добре, а бил „глупашки хеви метъл” и съдържал твърде много зло за вкуса му - не можем ли да го разкараме. Ние обаче го оставихме. Така се появиха споровете. Това беше в началото на 90-те, бяхме безпомощни и не знаехме какво да правим. Също така решението да го уволним, беше взето по най-глупашкия начин – мениджърът ни го информира, че групата повече не се нуждае от него. Това беше възможно най-неподходящия начин. Нещата не се правят така. След което всички бяхме много чувствителни на тази тема, казвахме си, че след седмица ще поговорим по въпроса, но седмицата се превърна в седмици, после в месеци, години, десетилетия… Трудно е за обяснение. В основата обаче бяха неприятностите, които имахме помежду ни. Те продължиха твърде много. Водехме някакви „свещени” войни. Вървяхме в една посока, мислехме по един и същ начин, но никой никога не разбра, защо не можем да сме добре заедно и защо никой не е щастлив. Бяхме стигнали до точката на обезверяване, стрес, напрежение в групата. Така неговото изгонване беше неизбежно. Но е трудно за обяснение.

От другата страна - Как Michael се завърна в групата за турнето?

Michael Weikath - Получи се по следния начин – Kosta Zafiriou, който беше барабанист на PINK CREAM 69, беше добър приятел на Andi Deris, работи за мениджмънта и това е същия Kosta Zafiriou, който събра UNISONIC – проекта и групата с Michael Kiske. Запозна ги басистът на PLACE VENDOME Dennis Ward. Така се е родила идеята да създадат UNISONIC. Kosta опознал много добре Michael, заради съвместната им работа. И в последствие буквално ни нареди да поговорим и да изчистим всичко между нас. Тогава излезе и с идеята, че докато сме на тази възраст, не сме твърде стари, и още не сме се споминали, е добре да направим нещо като това турне, защото ще бъде супер, и за феновете, ще доведе до добри резултати, идеята е страхотна и там каквото още прави мениджмънта. Мениджърите винаги правят такива неща и измислят глупави идеи като тази... Тогава му отговорих, че онова, което иска да направим, стига с него да са съгласни Michael Kiske и Kai Hansen - нямат нищо против, и са наред с идеята, ще го направим, само защото той го иска. А Kai винаги е твърдял, че трябва да се съберем за нещо подобно. Той беше моторът зад този реюниън. Винаги говореше с мениджмънта за идеята да се обединим с него и Michael Kiske. След което да тръгнем на турне и да направим, там, каквото още трябва. В миналото аз и Markus винаги отклонявахме подобни предложения - не бяхме сигурни, искахме всичко да бъде точно и ясно. Така срещата с Kiske изясни всичко и аз нямах причина да кажа – „Вижте, няма да го направя, защото смятам, че сте задници, не мога да изляза с Вас на сцена, и не мога да Ви гледам въобще”. Просто нямаше да е сериозно. Така проработиха нещата. Просто отговорих на отправеното ми предизвикателство – „Щом искате да го направим, нека го направим. Кажете какво се очаква от мен”.

От другата страна - Има ли песни, които би искал все пак да бъдат в сета от турнето?

Michael Weikath - Бих искал да направим няколко композиции, които не подготвяме за сет листа за „Pumpkins United”, защото той така или иначе стана огромен. Работата е тройна в сравнение с предишните турнета. Нито Kiske, нито Hansen, дори нито ние някога сме правили подобно нещо. Една от композициите е „Twilight of the Gods”. Предложих я още в началото, за разширената версия на сета, но не се получи, защото и без това е много дълъг и трябваше някои песни да отпаднат. Също така променяме донякъде съдържанието на концертите. Няколко композиции свирим един ден, други - на следващия. Така протичат нещата. Има и други, които ми се иска да участват, някои може би ще опитаме, но „Twilight of the Gods” не е между тях. С другите може и да се получи.

От другата страна - Правите ли промени в песните за концертите?

Michael Weikath - В бяхме се концентрирали върху някои сола и структури на композиции, които може би е невъзможно да изпълним днес или просто са трудни за изсвирване. Също така сме се взряли върху някои малки детайли в „Keeper of the Seven Keys” и „Halloween”. В основата им няма промени, с изключение на малките т.нар. „залагалки”. Решихме, че ще изсвирим всичко по един начин в един момент, и пак – същото, но по друг начин в друг момент. Ще има леки промени тук и там като в някои части от втората композиция. Останалото е едно към едно, до колкото е възможно.

От другата страна - Как виждаш тези два албума „Keeper of the Seven Keys Part I & II” 30 години по-късно?

Michael Weikath - Албумите са брилянтни! Супер са! Kai Hansen веднъж ми беше написал в месинджъра, че докато е карал колата си, е слушал „Walls of Jericho” – коментарът му беше, че тогава сме сътворили някаква лудница. Чувствал се е горд и много добре, просто защото е слушал този стар запис. Същото се отнася и за двете части на „Keeper of the Seven Keys”. Единственото, което аз лично бих искал да променя, е, да поизравня записите между мен и Kai. В първата част влезе само една моя песен – „A Tale That Wasn't Right”, на която се обърна голямо внимание тогава. Това от друга страна беше донякъде разочароващо, защото имах само една композиция в албума. След което за втория излязох с няколко като „Eagle Fly Free”, а Kai Hansen не участва с много. Така че заради политическата коректност, ако искаш, щеше да е още по-добре, ако двете водещи личности в групата тогава, бяха представени поравно в двата диска. Това обаче се отнася за 87-а, 88-а. Времената отминаха. Двата албума се превърнаха в стандарт. Също така в началото двете части трябваше да излязат като двоен албум или един диск. Тогава хората, които се интересуват кой какво е написал, щяха да бъде сведени до минимум. Те просто щяха да си кажат, че харесват някоя композиция, без да се интересуват, кой я е написал – „О, автор е Kai Hansen, не мисля, че щях да се сетя”... „О, а тази е на Weiki – изненадан съм.” Хубавото е, че днес малко хора се интересуват от тези неща. За нас, обаче, като композитори по някакъв начин това е важно. Важно е за идентичността на личността. Това е единственото нещо, което бих направил по друг начин. Бих изравнил участията на двамата в албумите. Защото при първата продукция се чувствах доста глупаво, както и Kai се чувстваше безполезен при втората. Веднъж беше влязъл в звукозаписното студио с думите, че буквално не знае какво да прави. Аз пък му отговорих, просто да стои и да чака, докато му настъпи времето.

От другата страна - Спомняш ли си някакви забавни истории от записите на „Keeper…”?

Michael Weikath - Спомням си доста забавни истории. Ето една - имахме нужда от плюшено мече за „Rise and Fall”. В песента им строфа, в която „Кралят на Лос Анджелис си купува плюшено мече”… От онези, които издават звуци. И за него нямахме семпъл – имахме крави, овце, пилета, всичко, което чуваш в композицияна. Ние обичаме да записваме различни животни, защото те наистина звучат добре и винаги сме смятали, че имат какво да кажат. Така, когато продаваме много албуми, искаме в тях да участват много животни, които да говорят на хората. Но нямахме плюшено мече и трябваше да отидем в един магазин за играчки. Къде трябваше да запишем семпли със звуци от плюшени мечета. Избрахме няколко мечета и започнахме да ги тестваме. Получихме разрешение от мениджмънта на магазина и продуцентът ни тогава Tommy Hansen със слушалки на главата и професионален микрофон, записваше звуците от плюшените мечета с един професионален рекордер. И отвсякъде валяха неговите коментари – „Това не става, другото звучи страхотно”. А целият персонал стоеше отстрани и с недоумение ни гледаше как записваме звуци от плюшени мечета. Беше откачено.

От другата страна - Какви бяха тези години за HELLOWEEN?

Michael Weikath – Бяха години на креативност, стрес и работа. И също така на слава, и звездомания. Групата беше на първите страници на всички списания. За нас се правеха извънредни издания. Целият свят говореше за HELLOWEEN. Много от основополагащите банди ни мразеха. Всички звукозаписни компании се опитваха да ни купят, а тях да унищожат, нещо, което ставаше постоянно тогава. Ние обаче не подписвахме такива договори. Случваха се много неща. Не бяхме подготвени за положението. Откачахме… Не вземахме онова, което ставаше на сериозно и се забавлявахме много. В групата имаше сблъсък на различни мнения, имахме проблеми с егото, но въпреки това извличахме забавната страна на всичко и имахме способността да се шегуваме с всичко.

От другата страна - Когато записвахте двете части на „Keeper of the Seven Keys”, имахте ли идея, че те ще се превърнат в крайъгълни камъни за цял един стил в метъла – пауър метъла?

Michael Weikath - Може да ти прозвучи малко арогантно, но не ни пукаше въобще за този термин „пауър метъл”. Той ни беше лепнат от един човек, който искаше да ни бъде първия мениджър. Той винаги наричаше стила ни „пауър метъл”, „пауър метъл”, „пауър метъл”... Тогава го смятахме за много глупаво определение. Но каквото, такова. Интересно ще стане, ако направим връзката на термина с определенията, които все съществуват за проекти като RASPBERRIES, които се определят като „пауър-поп”. Те са пауър-поп и самите заявяват, че искат да са най-добрата поп-банда за всички времена. Ако подходим в тази посока, тогава всичко се изяснява, защото в такъв случай пауър метъла придобива други измерения – ние искаме да създадем най-добрите мелодии и песни, да издадем най-добрите хитове, правим повече, за да бъдем най-добрите – най-мелодичните, най-изразителните, най-пристрастените и т.н. Тогава терминът „пауър метъл” придобива смисъл. Всъщност не сме изпадали в такива подробности. Ние бяхме напълно убедени в онова, което правим. Хората смятаха, че експериментираме, а това въобще не беше така. Kai Hansen например имаше група от десет години преди HELLOWEEN. Когато започнахме, той вече беше натрупал опит с концертите и промените в съставите с банди като GENTRY, IRON FIST, SECOND HELL или там, както се казваха. Аз имах собствена група - POWERFOOL, с която вече бях създал много неща. Онова, което постигнахме заедно след миниалбума и албума „Walls of Jericho”, беше надграждане на опита, който имахме. Звучи арогантно, но точно това искахме да реализираме. В същото време се бяхме поизхабили в правенето на едно и също. Също така можехме да си играем на съчувствие – „Не знаехме какво правим, но звучеше страхотно”. И всеки щеше да отговори – „Браво, добри момчета”. Всъщност ние бяхме напълно наясно какво точно правим. И наистина работихме много здраво. Дори Michael Kiske беше наясно какво се очаква от него, независимо че беше нов в групата. Той притежаваше свой опит и знания за гласа си, и стила си на пеене. Всичко, което постигнахме с двата албума, не беше случайност. За тях направихме и препродукция с Tommy Newton, преди да влезем в студиото. Демо версиите на парчетата бяха готови, за да проверим частите, структурите на композициите, защото Tommy Newton и Tommy Hansen не искаха да започват голяма продукция неподготвени. За това ни се наложи да запишем всичко предварително, опитвахме различни аранжименти. Така че когато се озовахме в студиото, знаехме какво искаме и как то да звучи. След което ни остана само да се надяваме, че хората ще го харесат и ще ни възнаградят за труда ни. Тогава отметнахме наистина огромна и трудоемка работа. Скъсахме се от бачкане и след това просто решихме да видим какво ще се получи. И след като всичко за което говоря, се получи естествено, се почувствахме добре и за това днес сме доволни и щастливи. Ако феновете обаче не го бяха харесали, щеше да означава, че сме направили всичко напразно. Бяхме наясно с това положение. Смисълът е в това, че също така имахме нужда от феновете и журналистите, особено от списанията в Англия като „Kerrang!” и „Metal Force” да заявят – „Съжаляваме, че го казваме, но тези момчета всъщност са създали нещо велико. Не ни харесва, мразим се за това, че го казваме, но то наистина е добро”.

От другата страна - Създадохте музикална революция с „Keeper of the Seven Keys Part I & II”…

Michael Weikath - Надявам се, че е така. Дадохме страшно много от себе си.

От другата страна - Проклятие и ли е или благословия да имате такива албуми?

Michael Weikath - Смятам, че е благословия. На първо място обаче те са благословия за хората, които са ги чули и са се накефили на тях. За хората, които слушането на тези албуми е свързано с първото момиче или с третото момиче. Или наобратно – първия приятел, ваканции или каквото се сетиш. За това става дума. Така записите стават специални, когато тези албуми подчертават и пораждат определени чувства в тях. Когато са ги чули за първи път, сигурно са изпаднали в екстаз, казали са си, че това са невероятни произведения. И тук става дума за превръщането на хората в мечтатели, създаването на акустични пространства, които не можеш да докоснеш, както магията. След което можеш да раздробиш песните, да подходиш сериозно към тях, да критикуваш, че някой тон би трябвало да бъде като някой друг или припевите е трябвало да бъдат по друг начин. Но на първо място е магията. Това е като работата с интелигентния пластилин – оформяш го по някакъв начин и след това си горд с постигнатото.

От другата страна – Няколко малко по-различни въпроса – има ли нещо, което винаги си искал да опиташ, но си твърде уплашен, за да го направиш?

Michael Weikath - Май наистина нищо не остана. Определено е така. Всъщност, ако искаш да работиш с идолите си, трябва да си много внимателен и предпазлив. Не съм от хората, които когато срещнат кумирите си, започва с глупостите - „Хей, аз съм много готин, страхотен съм, трябва да направим нещо заедно. Хе-хе...“ Тогава идолът може да отговори – „Какво по дяволите си мислиш, че искаш, аз мога да свиря много по-добре и по-сложни неща от теб, и дори и да си талантлив, какво всъщност искаш?“ Това е. И после отиваш и правиш там нещо, защото мечтата ти е да работиш със сър Paul McCartney например. И какво? Не съм от тези откачалки. Хубаво е да си знаеш мястото и да създаваш неща, в които си добър без да прекаляваш. Все едно да си вземеш повече храна, отколкото можеш да изядеш.

От другата страна - В кое си много зле, обаче обичаш да правиш?

Michael Weikath - О, не мога да свиря правилно на китара. Мога да изкарам само едно парче с продължителност минута и половина... Ха-ха-ха...

От другата страна - Правиш ли си шеги с останалите от бандата?

Michael Weikath - Да, но ще отнеме много, за да ти ги разкажа... Ето все пак една шега - когато работихме по песента „I Don't Care You Don't Care“ от „Chameleon“ – написах един ред, който Kiske трябваше да изпълни. Той трябваше да изпее „My sister drove my Bentley home”. Това, което направих, е да заменя думата сестра на английски с немския й превод и написах „schwester”. Стана нещо такова - „My schwester drove my Bentley home... WHAT?” Kiske избухна. Попита ме, защо съм написал точно по този начин текста, как съм предполагал, че ще го изпее, а аз простичко отговорих, че това е думата за сестра на немски и просто съм искал да видя какво ще се случи.

От другата страна - Кой момент би определил като най-великия в живота си?

Michael Weikath - О, не знам! Може би петия или седмия ми рожден ден, защото нямаше какво да прарвя. Живеех с илюзиите, че всичко е страхотно. Получих много подаръци. Все още си спомням седмия си рожден ден на 7 август в Германия, времето беше много хубаво, дърветата бяха зелени, всичко беше страхотно. Добре си изкарах. Със сигурност след това съм имал още няколко хубави дни, както всъщност и много други, но не мога да ги изброя всичките. Прекрасен момент беше когато ни връчиха златните плочи в Германия, заради определено количество продадени албуми. Обаче гадното беше, че след това започнаха приказките, че всъщност ние не сме постигнали продажби за златен албум. В действителност бяхме продали много повече. Обаче се появи някой, който изфабрикува някакви причини и според него златните плочи, които ни бяха присъдени, всъщност са ни връчени по погрешка, и трябва да ги върнем, а в действителност ние бяхме реализирали двойно или тройно повече. Попадаш в ситуации, които те карат да се чувстваш несигурен. Появява се някой с някакви глупости като тези, за които говорих. Идват и ни приказват, че са ни излъгали, не са били честни, колко албума сме продали и сега ни съобщават, че са по-малко.

От другата страна - Кой е твоят най-“Spinal Tap“ момент?

Michael Weikath - Толкова са много. Постоянно ни съпътстват. Борбrje за надмощие на егото в миналото, които имахме в HELLOWEEN са типичен “Spinal Tap“ момент.

От другата страна - Тогава кой е твоят най-рокендрол момент?

Michael Weikath - Това беше моментът, в който създадох парчето „Get Me Out of Here“ за втората страна на синглите от албума “Chameleon“. Това е рокендрол! И след това композицията беше включена в компилацията „Ride the Sky - The Very Best of the Noise Years 1985-1998“. Те го сложиха в сборния албум, което беше доста странно.

От другата страна - И накрая – ако имаш възможност да срещнеш 20 годишния Michael Weikath, какъв съвет би му дал?

Michael Weikath - Онова, което веднъж казах в един бус в Ню Йорк по време на турнето за „Pink Bubbles Go Ape“ или по-скоро след „Chameleon“ – чувствах се много несигурен, защото не знаех какво ще стане с живота ми и се опитвах да си представя бъдещето на Michael Weikath, да прозра какво ме очаква. Онова, което си помислих, позовавайки се на опита беше - „Не се безпокой и не се страхувай толкова много от каквото и да било. Нещата рано или късно ще се наредят.“ Като в „Number One“: „Не забравяй, че ти си някой и никога не е твърде късно. Вярвай на могъщите бащини съвети и никога няма да си сам.“ Казах си, че всичко ще се подреди и не трябва да се притеснявам толкова много в момента. Това просветление получих тогава, без значение с чии мисли се свързах. Имаше и още няколко просветления. Не мога да го докажа, но това си помислих тогава и това отговарям, когато някой ме попита.

Приятелски връзки:
Дизайн и разработка Николай Борисов