Интервю с John Kevill (WARBRINGER) ...

Интервю с John Kevill (WARBRINGER)

Интервютата с американски банди винаги са били трудни основно заради голямата часова разлика. Виж, когато са в Европа, нещата стоят по друг начин. С WARBRINGER обаче важеше първият вариант. То си личи и от разговора. Отдавна исках да разговарям с „младите” надежди на траша. И новият им албум „Woe to the Vanquished” се оказа добър повод за това, а часовата разлика… В случая – без значение!

Интервюто с John Kevill (WARBRINGER) е излъчено в „От другата страна” по радио Варна на 17.07.2017 година.


От другата страна – Привет, John, как е при теб? Можеш ли да говориш или да се чуем по-късно?

John Kevill - Няма проблем. Просто е сутрин, все още съм си в леглото така да го кажа. Но пък всяка сутрин е една и съща – след като се събудя, няколко часа давам интервюта. Всичко е чудесно.

От другата страна - Имаш ли си любимо интервю?

John Kevill - Трудно е да отговоря. Разговарям с много интересни хора, които задават добри въпроси, така че нямам едно любимо, но няколко със сигурност.

От другата страна - Какво имаш предвид под интересни въпроси?

John Kevill - Въпрос, който не е интересен, е как групата, е получила името си. Ами прочетете „Уикпедия”. Интересен беше един, с който искаха да обясня процесите в групата.

От другата страна - И отговорите са?

John Kevill - Доста дълги. Попитай ме и ще видиш.

От другата страна - Новият албум на WARBRINGER – „Woe to the Vanquished” се появи четири години след предишния. Паузите преди бяха по-малки. Защо се получава така?

John Kevill - Паузата е четири години. Това е, защото бандата буквално се самовзриви по време на записите на последния албум. Така че повечето време, около три години при записите на предишния и подготовката на новия албум, използвах, за да възродя групата буквално два пъти. Успях и така имаме „Woe to the Vanquished”. Беше голямо изпитание. Радвам се, че стана, че WARBRINGER са вече на крака и дискът е факт.

От другата страна - Звучи така, все едно е трудно да си музикант в WARBRINGER…

John Kevill - Предполагам. Всяка група, която не свири на големи сцени малко или много има трудни моменти. Така стоят нещата и с нас. От една страна сме успешни, от друга – ни остава още много път. През 2009 година направихме 300 концерта. Концертите в годината преди това и след това също се доближаваха до това число. WARBRINGER беше най-работещата група в света. Не познавам друга банда, която да е направила толкова много концерти, колкото нас. Ако има, съжалявам, но не съм чувал за нея. И това просто ни изкара от играта. Всеки загуби интерес, защото работихме здраво за някакъв ограничен успех. Аз обаче продължавам да вярвам в това, което правя. И останах. Останалите обаче – не!

От другата страна - Това означава ли, че си работохолик?

John Kevill - Не, в личния ми живот мързелувам, колкото е възможно повече. Но за групата, когато трябва да издадем албум и да го представим днес, сме непрекъснато по турнета и работим здраво. Щом ни се откриват възможности да правим турнета, да посещаваме всички тези места – трябва да го направим. Не бъхтим за нищо.

От другата страна - Спомена, че който не вярва в това, което правите, трябва да напусне бандата – как тогава мотивираш останалите да останат в групата?

John Kevill - Старая се всичко да върви гладко. Нещата с групата да се получават, да има турнета, да сме подготвени за концертите, защото ако те са скапани, това действа доста демотивиращо. Ако не съм внимателен къде и как сме уговорили шоу и условията, при които свирим, то крайният резултат няма да удовлетворителен, независимо че концертът може и да е добър. Това, което ограничаваме напоследък, е броят на концертите, защото отново ще прегорим. Тази година ще сме заети, но няма да позволя да се случи, както преди – всяка година да е натоварена максимално. Защото това ще ни разсипе отново, както и стана в миналото.

От другата страна - Тогава как останалите те мотивират?

John Kevill - Това става с тяхното желание за работа. Когато някой проявява ентусиазъм за концерти и записи. Особено се отнася за новите в групата, защото се оказва, че аз съм най-възрастният в нея. Самият аз съм нещо като естествения лидер и се грижа моралът да е висок, като окуражавам останалите да дадат най-доброто от себе си като музиканти. Когато това стане, групата се справя много добре. Всеки е щастлив, че е част от WARBRINGER. Защото всички ние като музиканти искаме точно това– да сме част от наистина добра банда и да създаваме музика. И защото ние имаме възможността да го правим, на хората им пука. Това е най-мотивиращо.

От другата страна - Това означава ли, че за Вас музикалният бизнес не е постоянен купон?

John Kevill - Зависи къде точно в музикалния бизнес се намираш. Ако бяхме MOTLEY CRUE, би могло да е купон 24/7. Щяхме да имаме пари и всичко. Ако имахме пари, можехме да си позволим разбиване всеки ден, без да вършим нещо стойностно. Ние обаче нямаме чак толкова много пари. За това и по време на турне, трябва да бачкаме много, да караме продължително от едно място до друго, на повечето концерти след сцената заставах зад щанда с мърча, за да продавам фланелки. Вече, за щастие, не ми се налага да го правя. Ние наистина се отделихме от ъндърграунда инч по инч и израснахме стъпка по стъпка. Всеки от нас е свършил огромна работа по време на турнетата. Също така много усилия хвърляме групата да е във форма. През годините трябваше да събера няколко състава. А за това колко енергия отива, няма да ти разправям – новите момчета трябваше да научат едни и същи песни, а не ме питай, аз колко пъти съм ги изпълнявал, докато тези композиции бъдат запомнени. Свирили сме ги толкова много пъти, че едва ли някога ще ги забравя. По турнетата има работа, но те по-скоро изцеждат. Нека да обясня разликите – по време на турне има много моменти, в които не се прави нищо. Обаче всеки ден процесът е един и същ – едни и същи неща се повтарят постоянно – продължителното каране от едно място на друго, оборудването на сцената, чакането преди шоуто, всичко това се случва всеки ден, но на различно място, на което обикновено не си бил преди. И нещо от това някак си разбърква съзнанието на хората. Много е странно и дезориентиращо да се събуждаш всяка сутрин на коренно различно място. Също така свиренето на траш метъл изисква доста голяма физическа издръжливост. През по-голямата част от турнетата наистина съм крайно изтощен. И независимо, че почти през целия ден си почивам, имам чувството, че буквално в костите ми се натрупва умора, която не ми позволява да се движа. По време на продължителни турнета не се чувствам много добре. За това и вече не желая обиколките да са по-големи от два месеца, защото искам да се наслаждавам на това, което правим, харесва ми да свирим на живо, за това и имам група. Искам да свиря по-добре и да се чувствам по-добре, защото понякога е много трудно например гласът ми да е в кондиция. Особено през зимата. Тогава постоянно съм болен, а концертите са истинско изпитание.

От другата страна - Когато си дълго време на турне, какво е нещото, което винаги носиш със себе си?

John Kevill - Ако трябва да съм честен, почти за нищо не ми пука. Нищо! Тръгвам с малко дрехи, които се събират в една раница. Пътувам с много малко багаж, без да вземам нещо точно определено. Когато сме на турне в някаква степен всичко е наред, защото храната на местата за свирене е подсигурена всеки ден. Или посещаваме заведения за бързо хранене, дрехите си ги носим. Така че наистина не се нуждая от нещо по-специално. Разбира се има го моментът със спазването на хигиенните норми и понякога нуждата от лекарства, които са необходими, но аз пътувам с много малко багаж, не вземам нещо по-специално и обикновено изоставям някои неща, когато усетя, че раницата ми набъбва.

От другата страна - Тогава кое е най-лудото нещо, което ти се е случвало, докато си на турне?

John Kevill - Писах преди време една статия за едно интернет издание и там ги докарах до седем. И ми е трудно да избера само едно. Всъщност ето една – през 2008 на нашето първо европейско турне, свирихме със SUFFOCATION и NAPALM DEATH в Дуранго, Испания. Получи се много добър концерт. Цялата история обаче е за промоутъра. Това беше един пич, на когото викаха „Животното”. Беше облечен в анцунг и носеше бейзболна шапка. Когато говореше, от устата му хвърчеше пяна, а очите му бяха много ококорени. Беше много висок, абе, нещо средно между Lemmy и Keith Richards. Този пич не можеше да говори. Шептеше нещо, пяната хвърчеше от устата му и все повтаряше, че е „Животното”. Беше тотално откачен. Та с него разговорите протичаха по този начин, а той постоянно изговаряше прякора си. Това, което разбрах от всичкото ломотене, беше, че той е Промоутъра, че е харесал шоуто ни и че му викат „Животното”. А той беше останал с впечатлението, че му разбирам всичко, което ми казва, издаваше си тези хриптящи звуци и дъвчеше един пакет хашиш, голям колкото грейпфрут. Отхапваше със зъбите си парче и ми го подаваш. Забавлявахме се така цяла нощ. Когато се върнах в буса, установих, че всички са имали подобно преживяване с „Животното”. През следващите няколко дни в автобуса беше страшно. Имахме такова количество хашиш, че нямаше изпушване. В буса нищо не се виждаше. Два или три дни ми се губят тотално, но много добре си спомням срещата с „Животното”.

От другата страна - Плашещ човек…

John Kevill - Та той е промоутър и организира концерти. Не можех да разбера, как този човек може, да се занимава с тази дейност и да прави всичко.

От другата страна - Да поговорим и за новия албум на WARBRINGER – какво става с победените?

John Kevill - Те са победени, смазани под колелата! Ето и историята на фразата „Горко на победените” – кралят на галите Брен напада Рим, разбива армията и обсажда жителите на града на хълма Капитолия. Тогава римляните предлагат да платят 1000 фунт злато за свободата си, галите да си тръгнат и да не се връщат повече. И те се съгласили. Римляните измерили 1000 фунта злато, преди да го предадат на Брен. Трябвало обаче след това да използват везните на галите. И установили, че онова, което изтеглили, било по-малко. Тогава Брен настоял римляните да добавят останалото злато. Те обаче не били съгласни, защото знаели, че ги мамят с везните и се оплакали. На това Брен дал страхотен отговор - хвърлил меча си на теглилката с думите "Vae victis!", което означава „Горко на победените!“ Т.е. няма значение дали знаеш, че те мамя, а ти че си в правото си. Така или иначе ти си загубил и ще правиш онова, което аз кажа. И след като римляните се оплакали от измамата, им се наложило да платят в злато и килограмите на меча. Т.е. прави онова, което ти кажат и не се оплаквай, защото ще пострадаш повече.

От другата страна - Смяташ ли, че и сега е така?

John Kevill – Абсолютно! Навсякъде! Интересното е, че това е вплетено дълбоко в структурата на всяко правителство и по-точно на тези, които побеждават други страни, а не на тези, които се оказват жертви. Цялата карта на Източна Европа е прекроявана два пъти през миналия век – веднъж след краха на Австро-Унгарската империя и втори път след разпадането на Съветския съюз. Картата на Близкия изток е също променена от Запада, от Британия и Франция, след разпада на Османската империя. Светът, в който живеем днес, е следствие от сложните отношенията между много победители и още повече победени, омраза, войни, отмъщение. Днешния ден е резултат от онова, което е станало преди много поколения и то продължава да оказва влияние. Границите на картата не ти дават отговори на това, кой живее в тях и кой не, коя култура приемаме за приятелска и коя не. И трябва да се справяме с последствия, които са резултат от процеси, станали не днес, а в миналото. Дори насилието днес е наследено заради онова, което се е случвало преди нас. Тези трагедии са част от темите в албума.

От другата страна - Каква е голямата цел пред новия албум на WARBRINGER?

John Kevill - Да върнем бандата на картата. За известно време дори не съществувахме, не правехме турнета, което се отрази лошо на бизнеса. За това много искаме отново да сме в медиите, по афишите, на турнетата. Да върнем името на групата в дневния ред на феновете. Да напомним, че сме все още живи. Второто е, че „Woe to the Vanquished” е най-здравият ни албум въобще и с него наистина искам да покажем, че вече не сме младата група, която бяхме преди повече от десет години. С него отправяме предизвикателство към всички в траша - че можем да се конкурираме и да бием всеки, дори и старите класически банди, които според мен трябва вече да се пенсионират, за да ги помним с добрите им албуми… Това трябва да става по-често, не винаги разбира се. Ще съм щастлив да видя отказването на BLACK SABBATH. Това е най-любимата ми банда на всички времена. Обаче виж Ozzy – той няма да става по-млад и ще продължава да пее все по-лошо, Tony Iommi винаги ще бъде на ниво, но BLACK SABBATH никога повече няма да запишат албум като „Master of Reality”. Това няма как да стане или да направят нещо подобно като качество. Така че е най-добре за тях и за наследството им, за мен като техен фен, да се откажат, защото по този начин нищо няма да хвърли сянка върху онова, което са издали, а албумите им ще бъдат крайъгълни камъни. BLACK SABBATH са направили тези албуми и те са велики, и трябва да бъдат чути. Точка! Няма да има оплаквания от това, че си ги видял на живо и си разочарован от пеенето на Ozzy. Използвам BLACK SABBATH като пример, а има толкова много други банди, за които казаното важи с пълна сила. В същото време съществуват млади групи като нас, които стоят на втория ред, защото не могат да се доберат до първия, точно заради групите, които са там от 30 години. За това и за новите имена в стила, които наистина свирят метъл, не се чува много, защото се лансират банди като GHOST, които уж искат да са екстремни, ама не са и се опитват да свирят нещо по-достъпно, което не е метъл. А ние свирим точно метъл. За това и няма много нови банди, които да се изявяват в този стил, защото с него не могат да постигнат голям успех. И причината е, че всичките групи от 80-те са още активни и новите момчета не могат да се доберат до феновете. Това трябва да се промени, защото хеви метълът ще умре. Трябва да се подкрепят младите. Иначе влизаме в един порочен кръг – едно и също всеки път, дори и то да е страхотно. Стилът се нуждае от нова музика, нови фенове, свежа кръв. Нещо, което да го кара да живее, а не да го превръща в мъртъв стил.

От другата страна - Спомена Ozzy – моето мнение е, че той никога не е можел да пее и е по-скоро шоумен, отколкото певец, въпреки че харесвам много BLACK SABBATH…

John Kevill - Не мога да се съглася с теб. Разбира се, че не мога да го сравнявам с Ronnie James Dio. Обаче вземи парчето „Sabbath Bloody Sabbath”. В него има някои наистина луди неща. Самият Ozzy има периоди, в които е страхотен. Високите му вокали в „Sabbath Bloody Sabbath”, „Sabotage”, „Vol 4” са невероятни и не са толкова лесни за интерпретиране. Смятам, че в определени периоди от кариерата му заслужава адмирации. През 80-те обаче е друго. Да, той има уникален глас, шоумен е, но никога няма да го поставиш в списъка с най-добри вокалисти, защото там вече са Dio, Halford, Dickinson… А Ozzy няма това ниво на певчески таланта като тях. Харесвам Ozzy Osbourne. Обичам цялата му музикална кариера. Не искам феновете да си мислят, че го хуля. Той е първата ми музикална любов. Това, което е хубаво да се знае за него е, че винаги е бил обграден от фантастични китаристи - Tony Iommi е човекът риф! После идва Randy Rhoads, който внедрява класически влияния в хеви метъла, като преди него те са повече от блуса. Шредърите Jake E. Lee и Zakk Wylde – всички са много добри китаристи. Iommi и Rhoads са легенди. Да ти призная, добрите китаристи много помагат на вокалите с тези рифове… Друг подобен вокалист е Quorthon – той също не е добър певец, но обожавам викинг ерата на BATHORY, харесвам тези албуми и гласът му в тях.

От другата страна - Всички знаят коя е „Голямата четворка на траша” – METALLICA, SLAYER, MEGADETH и ANTHRAX. Коя е твоята обаче?

John Kevill – Предполагам, че знаят. Цялата идея за „Голямата четворка” винаги е била малко ограничаваща Моите любими банди не са в този списък. Аз харесвам KREATOR, SACRIFICE, DEMOLITION HAMMER, EXODUS и някои точно определени дискове, които буквално ме отнасят и това са „By Inheritance” на ARTILLERY и „Spectrum of Death” на MORBID SAINT. Обожавам точно тези два албума много повече от повечето издания на „Голямата четворка”. Тук не става въпрос за това, коя банда е най-голямата и коя банда издава як албум. Така че според моя вкус, аз си падам по по-бързата и злобната страна на метъла. Ако си любопитен, кои албуми от голямата четворка са ми любими, добави тези на SLAYER.

От другата страна - И накрая – кой е твоят най-„Спайнъл Тап” момент?

John Kevill - Имал съм толкова много подобни моменти. Няколко пъти сме се губили в бекстейджа. Ха, не е толкова зле, както във филма, но по-специално в Англия някои от най-големите зали, в които сме свирил там, са построени много странно и веднъж дори закъсняхме с качването си на сцената, защото не успяхме да намерим пътя към нея. Не е буквално като във филма, но ще избера този момент. Или пък ето нещо забавно, което е в стила на „Спайнъл Тап” – всеки път, когато спрем да заредим на някоя бензиностанция, особено в Американския юг, винаги ме питат дали свиря в група, защото не изглеждаме нормално, като се замислиш – дълги коси, различни дрехи и когато отговоря положително, ме питат за името на бандата. Отговарям, че е WARBRINGER и по някаква причина на тези бензиностанции никога след това никой не го произнася правилно – „уорбенгър”, „уортерорист”, „уорбъргър”… И следва логичния въпрос – „От къде го взехте това име?” Името на групата не е сложно. Ако се бяхме кръстили на някой древен демон, щях да ги разбера, че не могат да го произнесат правилно, но WARBRINGER... Това е една от основните думи днес!

Приятелски връзки:
Дизайн и разработка Николай Борисов